— Сега пък ще ни попречи да отидем на Събирането на Клановете — презрително каза Брод. — Защо изобщо я приехме в Клана? Та тя дори не е от Клана. Ако аз бях вожд, никога нямаше да я приема. Нямаше да позволя на Иза да я отгледа, дори нямаше да позволя на Иза да я прибере. Защо никой друг не може да я разбере каква е? Не и е за пръв път да проявява непокорство, много добре знаете. Непрекъснато се подиграва с обичаите на Клана и все и се разминава. Някой спря ли я, когато взе да мъкне животни в пещерата? Кой я спря, когато се юрна да се скита сама, което никоя свястна жена от Клана не би си и помислила? Нищо чудно, че ни е шпионирала, докато се упражнявахме. А какво стана, когато я хванахме с прашка в ръката? Получи временно смъртно проклятие, а когато се върна, и позволиха да ходи на лов! Само си представете, жена от Клана да ходи на лов! Знаете ли какво ще си помислят другите Кланове за това? Нищо чудно, че няма да отидем на Събирането на Клановете. Нищо чудно, че смята да ни натрапи сина си?
— Брод, всичко това сме го чували и преди — с уморени жестове рече Брун. — Непокорството и няма да остане безнаказано, обещавам ти.
Непрекъснатото дрънкане на една и съща струна от страна на Брод не само опъваше още повече нервите на Брун, ами вече и му влияеше. Вождът взе да поставя под съмнение собствената си преценка, която би трябвало да се основава на придържане към отдавна установени традиции и обичаи, почти недопускащи отклонения. И все пак, както, вече му напомняше Брод, на Айла и се бе разминавало след поредица от все по-сериозни прегрешения и както по всичко си личеше, бе довело до това непростимо, явно неподчинение. Твърде голямо великодушие бе проявявал към пришълката, незакърмена с вроденото чувство за правотата на Клана, прекалена снизходителност. Тя го бе използвала. Брод бе прав, трябваше да е по-строг, трябваше да я накара да се съобразява с обичаите, навярно не биваше дори да позволява на знахарката да я прибере, но защо трябваше синът на стопанката му да опява непрекъснато?
Постоянното заяждане на Брод правеше впечатление и на останалите ловци. Мнозинството бяха почти убедени, че Айла някак си бе ги заслепила, хвърляйки им прах в очите и единствено Брод я бе прозрял с бистър поглед. Когато Брун не бе наблизо, младежът клеветеше вожда, като намекваше, че вече е твърде стар да ги предвожда сполучливо. Загубата на престиж нанесе съкрушителен удар върху самоувереността на Брун, усещаше как уважението на мъжете му се изплъзва и при тези обстоятелства той не можеше да си позволи да се изправи очи в очи със Събирането на Клановете.
Айла си стоеше в пещерата и излизаше само за вода. Увита в кожи, и бе достатъчно топло дори без огън. Храната, донесена от Уба и забравеният запас от сърнешко месо — сухо като кожа и жилаво за дъвкане, но с висока степен на питателност, — разнообразявани с дни на глад, правеше брането и ловуването ненужни. Благодарение на тях можа да си почине като хората. Здравото и, младо тяло, заякнало от годините усилна физическа работа, вече нечезнещо от необходимостта да изхранва не съвсем нормалния зародиш, се възстановяваше. Нямаше нужда толкова от сън, но в известен смисъл иначе се чувстваше зле. Постоянно бреме за нея бяха тревожните и мисли. Поне като заспеше, тревогите я напускаха.
Айла седеше до входа на пещерата със спящия си син в ръце. Бялата, водниста течност, капеща от ъгълчето на устата му, както и от другата и гърда, стимулирана от сученето му, свидетелстваше, че млякото и бе потекло. Следобедното слънце, скривано от време на време от бързо движещите се облаци, затопляше местенцето край входа с шарените си лъчи. Наблюдаваше сина си, следеше нормалното му дишане, прекъсвано от трепкане на очите и отривисти, леки спазми, които го караха да прави сучещи движения с уста, преди пак да си почине. Разгледа ги по-отблизо, като извърна главата, за да види профила му.
„Уба каза, че не изглежда чак толкова зле, помисли си Айла, а и аз съм на същото мнение. Просто малко по-различно. Точно това каза и Уба. Просто изглеждаш по-различен, но не толкова различен като мен. Изведнъж Айла се сети за отражението си, което бе видяла в застиналия вир. Не толкова различен като мен!“
Отново огледа сина си, като се опитваше да си спомни собственото си отражение. „Челото ми е така издадено“, помисли си тя, като посегна да докосне лицето си. „И тази кост под устата. И аз имам такива. Но той има хребети на веждите, а аз нямам. Хората от Клана имат хребети на веждите. Щом аз се различавам, защо и рожбата ми да не се различава? Трябва да прилича на мен, нали така? Мъничко прилича, но прилича и малко на бебетата на Клана. Прилича и на двете. Аз не съм се родила в Клана, но пък бебето ми е, само дето прилича на мен и на тях — нещо средно между двете. Изобщо не смятам, че си уродлив, сине мой. Щом си роден от мен и при това в Клана, не можеш да не приличаш и на двете. Щом като духовете са се омесили, не трябва ли и видът ти да е смес от тях? Ти просто така изглеждаш, както и трябва да изглеждаш. Но от чий ли тотем се пръкна? Няма значение чий е бил, трябва някой да му се е притекъл на помощ. Никой от мъжете няма по-мощен тотем от мен, освен Креб. Пещерната мечка ли те зачена, рожбо моя? Живея в огнището на Креб. Не, не е възможно. Креб вика, че Урсуз никога не допускал духът му да бъде погълнат от някоя жена, Урсуз винаги подбира. Е, добре, щом не е бил Креб, с кого другиго съм имала нещо общо?“