Внезапно пред очите на Айла изникна образът на Брод, надвиснал над нея. „Не! Тя разтърси глава, като отхвърляше мисълта. Не и Брод. Рожбата ми не се е пръкнала от него!“ Потрепера от погнуса, като се сети за бъдещия вожд и как я бе принудил да задоволи мераците му. „Мразя го! Всеки път, щом ме доближеше, ме изпълваше ненавист. Надявам се вече никога, ама никога да не облекчава нуждите си с мен. Как ли го понася Ога? Как изобщо всяка жена го понася? Защо ли мъжете имат такива нужди? Защо ли мъжът иска да постави члена си в мястото, откъдето излизат бебетата? Това място би трябвало да е само за бебета, а не да лепне цялото от мъжки членове. Мъжките членове нямат нищо общо с бебетата“, помисли си тя възмутена.
Нелепостта на безсмисленото сношение все още и се въртеше в главата, когато се промъкна една странна мисъл. „Или пък имат? Би ли могъл мъжкият член да има нещо общо с бебетата? Само жените можеха да имат бебета, но нали имат както женски, така и мъжки рожби, размишляваше тя. Чудно, дали когато мъжът постави члена си в мястото, откъдето излизат бебетата, по такъв начин го зачева? Ами ако не е духът на мъжкия тотем, а мъжкият член, който зачева бебето? Това няма ли да означава, че бебето принадлежи и на него? Навярно точно затова се поражда тази нужда у мъжете, защото искат да заченат бебе. Навярно тъкмо затова и на жените им харесва. Досега никога не съм виждала жена да поглъща нечий дух, но често съм виждала мъжете да слагат членовете си в жените. Изобщо никой не си и помислил, че ще имам бебе, тотемът ми е твърде силен, но въпреки всичко родих и всичко започна тъкмо, когато Брод взе да облекчава нуждата си с мен. Не! Не е истина! Излиза, че рожбата ми е рожба и на Брод, помисли си с ужас Айла. Креб е прав. Винаги е прав. Погълнала съм дух, който се е сражавал с тотема ми и го е победил, навярно не само един, може би всички. Не на себе си сграбчи рожбата си, сякаш се опитваше да го задържи само за себе си. Ти си моя рожба, а не на Брод! Дори не беше духът на тотема на Брод.“ Новороденото се стресна от внезапното движение и заплака. Тя внимателно го залюля, докато не притихна.
„Навярно тотемът ми е разбрал колко много искам да имам бебе и се е оставил да го сразят. Но защо тотемът ми ще допуска да имам бебе, когато е знаел, че ще трябва да умре? Едно бебе, което е частица от мен и от Клана винаги ще изглежда различно, винаги ще разправят, че рожбите ми са уродливи. Дори и да имах стопанин, рожбите ми нямаше да изглеждат вред. Никога няма да имам — възможност да задържа някое, всички ще трябва да погинат. Какво значение има това и без това и аз ще умра. И двамата ще умрем, сине мой.“
Айла притисна рожбата си към себе си, като го люлееше и му припяваше, а по лицето и незабелязано се стичаха сълзи. „Какво да правя, рожбо моя? Сега какво да сторя? Ако се върна за деня на назоваването ти, Брун ще ме прокълне. Иза е казала да не се връщам, но къде да отида? Още не ме бива за лов, а дори и да ме биваше, какво ще правя с теб? Не бих могла да те взема със себе си, не мога да ходя на лов с бебе. Може да заплачеш и да подплашиш животните, а и не мога да те оставя самичко. Може и да не се наложи да ходя на лов, пак няма да останем без храна. Но имаме нужда и от други неща — дрехи, кожи, наметки и опинци. А и къде иде намеря пещера, където да живеем? Не мога да остана тук, през зимата натрупва твърде много сняг, а и сме прекалено близо до Клана, рано или късно ще ни открият. Мога да се махна оттук, но може да не намеря пещера, а и мъжете ще ме проследят и ще ме върнат. Дори и да се махна и да намеря пещера, дори да се запася с достатъчно храна, за да изкараме зимата и дори да успея малко да половувам, пак ще бъдем самички. На теб ти трябвам не само аз, ами и други хора. С кого ще си играеш? Кой ще те научи да ходиш на лов? Ами какво ще стане, ако с мен се случи нещо? Тогава кой ще се погрижи за теб? Ще бъдем сам-самички, точно като мен преди да ме намери Иза. Не искам ти да бъдеш самичко, а не искам и аз да бъда сама. Искам да се върна вкъщи, захълца Айла, заровила глава в повоите на рожбата си. Искам отново да видя Уба и Креб. Искам си майката. Но не мога да се върна вкъщи. Брун е бесен. Станах причина да загуби престижа си и той ще ме прокълне. Не знаех, че това ще подрони престижа му, просто не исках да погинеш. Брун не е толкова лош, нали той ми позволи да ходя на лов? Какво ли ще е, ако не го принуждавам да те приеме? Какво ли ще стане, ако само го помоля да ти позволи да живееш? Ако сега се върна, няма да подроня престижа му, още не е късно, има още два пръста до деня за назоваването ти. Може пък така да не се гневи толкова? Ами ако се разгневи? Ами ако каже не? Ами ако ми те отнемат? Ако сега ми те отнемат, не ми се живее повече. Ако ти ще трябва да умреш и аз искам да умра. Ако се върна и Брун каже, че трябва да умреш, ще му се примоля да ме прокълне. И аз ще умра. Няма да те оставя да се върнеш самичко в света на духовете, рожбо моя, обещавам ти, че ако трябва да си отидеш, и аз ще дойда с теб. А сега отивам да помоля Брун да ми позволи да те задържа. Какво друго мога да сторя?“