Айла взе да трупа вещи в кошницата си за бране. Загърна бебето в наметалото за носене, а после и двамата в рунтавата връхна кожа и отметна клоните, които засланяха мъничката пещера. Докато изпълзяваше навън, зърна нещо, проблясващо на слънцето. В краката и лежеше блещукащ, сив камък. Вдигна го. Не бе само едно камъче, ами три дребни отломъка железен пирит, слети в едно. Обърна го в ръка, като гледаше как блести златото на глупаците. Въпреки че през последните години често бе влизала и излизала от пещерата, никога досега не беше виждала необикновения камък.
Айла го стисна в ръка и затвори очи. „Да не би това да бе знак? Знак от тотема ми?“
— Велики Пещерни Лъве — зажестикулира тя. — Правилно решение ли взех? Да не би да искаш да ми кажеш, че веднага трябва да се върна? О, Пещерни Лъве, нека това да бъде знак. Нека да бъде знак, че ме смяташ за достойна, че всичко това просто е било още едно изпитание. Нека това бъде знак, че бебето ми ще живее.
Пръстите и трепереха, докато развързваше възела на малката кожена кесийка, увиснала на шията и. Прибави блещукащия камък със странна форма към боядисания в червено овар от мамутски бивен, вкаменения отпечатък на охлюв и бучката червена охра. С тупкащо от страх сърце и едничка, отчаяна надежда Айла се спусна към пещерата на Клана.
21
Уба се втурна в пещерата като жестикулираше неистово.
— Мамо! Мамо! Айла се върна!
Кръвта се оттегли от лицето на Иза.
— Не! Не може да бъде. Бебето с нея ли е? Уба, ти видя ли я? Каза ли и?
— Да, мамо, видях я. Казах и колко вбесен е Брун, предупредих я да не се връща — отвърна момичето с жестове.
Бързешком Иза се отправи към входа и видя Айла бавно да се приближава към Брун. Строполи се на земята в краката му, като се привеждаше напред, закриляйки рожбата си.
— Подранила е, сигурно погрешно е преценила времето — рече с жестове Брун на магьосника, който забързано се тътреше откъм пещерата.
— Не е преценила погрешно, Брун. Тя знае, че е подранила, върнала се е нарочно — отвърна му със знаци Мог-ър.
Вождът се взря в стареца, чудейки се откъде може да е толкова сигурен. После малко боязливо погледна към младата жена и отново към Мог-ър.
— Сигурен ли си, че заклинанията, които стори да ни предпазят, ще свършат работа? Тя би трябвало още да е в уединение, женското и проклятие още не е отминало, винаги трае повече след раждане.
— Заклинанията си ги бива, Брун, сторени са с костите на Урсуз. Защитен си. Можеш да я „видиш“ — отвърна магът.
Брун се извърна и се вторачи в младата жена, сгушила се над рожбата си, тресяща се от страх. „Би трябвало да я прокълна още сега, мислеше си той гневно. Но днес не е денят за назоваване на детето. Ако Мог-ър е прав, защо е подранила да се върне? И при това с бебето? Трябва още да е живо, иначе защо ще го носи със себе си. Неподчинението и е непростимо, но защо ли е подранила да се върне?“ Не можа да устои на любопитството си и я потупа по рамото.
— Тази недостойна жена прояви непокорство — започна Айла с безмълвни, церемонии движения, без да го гледа право в очите и без да е сигурна, че той ще прояви отзивчивост. Знаеше, че не би трябвало да се опитва да заговори мъж, би трябвало все още да е в уединение, но той я бе потупал по рамото. — Тази жена иска да говори с вожда, ако и бъде позволено.