— Именно за благополучието на Клана ми беше думата — рече със знаци Брод. — Не ща мъж в Клана си, който не може да ходи на лов. Каква ще бъде изобщо ползата от сина на Айла? Непокорството и наистина заслужава строго наказание и щом като иска да бъде прокълната, тя ще бъде доволна. По-добре ще ни бъде без тях. Айла наруши традициите на Клана, при това съзнателно. Тя не заслужава да живее. Синът и е толкова уродлив, че и той не заслужава да живее.
Думите му бяха последвани от всеобщото одобрение. Брун забеляза известна доза неискреност в убедителния аргумент на Брод, но си премълча. Враждебността между двамата се бе разсеяла и не искаше да я подклаждат отново. Откритото противоборство със сина на стопанката му безпокоеше Брун толкова, колкото и останалите.
Вождът усети, че би трябвало да присъедини и своето одобрение, но нещо го накара да се подвоуми. „Точно така трябва да се постъпи, още от самото начало тя ни създава главоболие. Разбира се, Иза ще се разстрои, но не съм казал, че ще ги пощадя и двамата, само казах, че ще си помисля. Дори не съм казвал, че ще отгледам бебето, ако се върне, и без това кой изобщо очакваше да се върне? Точно там е работата, никога не съм знаел какво да очаквам от нея. Ако Иза се съсипе от скръб, е, нали остава Уба? В края на краищата нали именно тя е издънка от рода, а ще може да получи още указания от знахарките на Събирането на Клановете. Ако частица от духа на Брак, скътана в нея, умре с Айла, той наистина ли ще загуби чак толкова? Брод това изобщо не го притеснява, за какво да се притеснявам аз? Той е прав, тя наистина заслужава най-суровото наказание, не е ли така? Чак пък такава обич към едно бебе, дори не е естествена. Какво доказват бабешките приказки? Тя дори не може да види, че синът и е уродлив, сигурно не е с всичкия си. Да не би да се дължи на голямата болка по време на раждане? Та мъжете са понасяли и по-голяма болка, нали? Някои дори са се връщали от отвъдното след болезнени наранявания по време на лов. Разбира се, тя е само една жена, не може да се очаква от нея да понесе чак такава болка. Чудя се дали се бе скрила надалеч? Пещерата, за която спомена, не може да бъде чак толкова далеч, не е ли така? Тя едва не умря по време на раждане, твърде немощна бе, за да отиде надалеч, но защо не успяхме да я открием? Освен това, ако я оставим жива, ще трябва да я взема на Събирането на Клановете. Какво ли ще си помислят останалите Кланове? Още по-лошо ще стане, ако оставя уродливото и дете да живее. Може пък и Брод да не ми създава толкова главоболия, може да стане по-въздържан, ако нея я няма. Той е безстрашен ловец, от него ще стане добър вожд, само да имаше малко повече чувство за отговорност, само още мъничко самообладание. Може би трябва да го сторя заради Брод. За сина на стопанката ми може пък да е за добро, ако я няма. Точно това е правилното решение, наистина е така, това е правилното решение, нали?“
— Взех решение — даде знак Брун. — Утре е деня за наричане. — Като се пукне зората, преди още слънцето да се е показало…
— Брун! — прекъсна го Мог-ър. Той бе гледал да стои далеч от спора, никой от присъстващите не го бе виждал често от раждането на детето на Айла насам. Бе прекарвал по-голямата част от времето си в мъничката ниша в търсене на обяснение за постъпките на Айла. Знаеше колко усилия и струваше да възприеме обичаите на Клана и смяташе, че бе успяла. Бе убеден, че има нещо друго, нещо, за което не знаеше и това нещо я бе довело до тази крайност. — Преди да обявиш решението си, Мог-ър иска да говори.
Брун се вторачи в Мага. Както обикновено изражението му бе загадъчно.
— Мог-ър може да говори — направи знак той.
— Айла си няма стопанин, но аз винаги съм се грижил за прехраната и. Ако ми позволите, искам да говоря като неин стопанин.
— Говори, щом искаш, мог-ър, но какво ли може да добавиш? Вече взех предвид неоспоримата и обич към детето, както и болката и страданията, свързани с раждането му. Разбирам колко тежко може да се окаже, на Иза, знам, че това може да я съсипе съвсем. Премислих всяка възможна причина за извинение на постъпката и, но фактите са си факти. Бебето и не е годно да бъде прието според мъжете. Думите на Брод са ясни — и двамата — и двамата не заслужават да живеят.
Мог-ър се изправи на крака, после захвърли тоягата си настрани. Загърната в тежкия ямурлук от меча кожа, фигурата му бе величествена. Само по-старите хора, както и Брун, го познаваха не като Мог-ър. Мог-ърът, най-таченият мъж от всички, който общуваше със света на духовете, най-могъщият магьосник на Клана. Когато по време на церемония изпаднеше в красноречие, се превръщаше в обаятелен, всяващ страхопочитания закрилник. Именно той дръзваше да излезе очи в очи с невидимите сили, далеч по-страховити от който и да е налитащ звяр, сили, които можеха да превърнат и най-неустрашимия ловец в треперещ страхливец. Сред присъстващите нямаше мъж, който да не се чувстваше по-сигурен, защото знаеше, че именно той е магьосникът на техния Клан, нямаше мъж, който да не е изпитвал страх от мощта и магията му в някой миг от живота си и имаше само един, Гуув, който се осмеляваше да си мисли, че един ден ще застане на неговото място.