— Брун, ето това е човекът, когото Айла смяташе за нормален. Това е мъжът, който бе образец за нея. Това е мъжът, когото обича и сравнява със сина си. Погледни ме, братко мой! Да не би аз да заслужавам да живея? Да не би синът на Айла по-малко да заслужава да живее?
Кланът взе да се трупа пред пещерата в сумрачния, полумрак преди зазоряване. Ситният, мъглив дъждец караше и дърветата мокро да проблясват и се стичаше на мънички капчици по коси и бради. Тънки, разклоняващи се поточета, стичащи се от забулените с мъгла планини, а по-гъсти преспи ефирна мараня скриваха от погледа всичко, освен най-близките предмети. Рътлината на изток се извисяваше неясно сред воала на ширналата се мъгла в просветляващия мрак, като трепереше смътно току на границата на видимостта.
Айла лежеше будна върху кожите си в сумрачната пещера и гледаше как Иза и Уба се движат мълчаливо из дома, стъкват въглените в огнището и слагат вода да кипне за утринния чай. Бебето и бе до нея и в съня си издаваше сучещи звуци. Не бе мигнала цяла нощ. Първоначалната и радост като видя Иза бързо бе отстъпила на безутешната тревога. Първите опити за разговор секваха рано и трите жени от огнището на Креб прекараха целия дълъг ден след завръщането на Айла в пределите на граничните камъни, като споделяха отчаянието си с изтерзани погледи.
Кракът на Креб не бе стъпвал във владението му, но Айла успя веднъж да улови окото му, докато излизаше от мъничката съседна пещера, за да се присъедини към мъжете за събирането, свикано от Брун. Той бързо отвърна поглед от безмълвната и молба, но не и преди тя да зърне обичта и състраданието в мекото му, бистро око. С Иза се спогледаха възбудено и с разбиране, когато видях Креб да бърза за обителта на духовете след разговора с Брун, проведен в един отдалечен край на пещерата с предпазливи жестове. Брун бе взел решение и Креб отиде да се приготви за своето участие. Повече не видяха магьосника.
Иза донесе на младата майка чая в познатата костена купичка, която от няколко години бе нейна, после приседна кротко до нея докато го изсърба. И Уба си присъедини, но и тя не можеше да предложи нищо за утеха освен присъствието си.
— Почти всички са излезли. Най-добре ще е да вървим — направи знак Иза като взе чашата от младата жена. Айла кимна. Стана, уви сина си в наметалото за носене, после вдигна рунтавата кожа от леглото и я метна върху раменете си. С проблясващи от сълзи очи, които заплашваха да рукнат всеки миг, Айла погледна Иза, после Уба и с болезнен вик протегна ръце и към двете. Трите се вкопчиха в неразривна прегръдка. После с унило сърце и провлачена походка Айла излезе от пещерата.
Забила очи в земята, съзирайки тук-там следата от нечия пета, отпечатъци от пръсти, неясните контури на крак, обут в халтав кожен опинец, Айла имаше странното усещане, че това става преди две години и тя излиза след Креб от пещерата, за да научи присъдата си. „Трябваше още тогава да ме прокълне завинаги, помисли си тя. Сигурно съм родена, за да ме проклинат, защо иначе ще трябва да се повтаря всичко това? Този път ще отида в света на духовете. Знам едно биле, което ще ни приспи и двамата и няма повече да се събудим, поне на този свят. После бързо ще се съвземем и ще тръгнем заедно из отвъдния свят.“
Стигна до Брун, строполи се на земята, като се взираше в познатите нозе, увити в кални опинци. Просветляваше, слънцето скоро щеше да изгрее. „Брун ще трябва да побърза“, помисли тя и усети потупване по рамото. Бавно тя вдигна поглед към брадясалото лице на Брун. Той заговори, без какъвто и да е увод.
— Жено, ти умишлено потъпка обичаите на Клана и трябва да бъдеш наказана — направи неумолим знак, а Айла кимна. Това беше самата истина — Айла, жена от Клана, бъди прокълната. Никой няма да те вижда, никой няма да те чува. Ще изтърпиш пълното уединение на женското проклятие. Няма да напускаш пределите на огнището на стопанина си, докато следващата луна навлезе в сегашната си фаза.