— Трябва да се видя с Брун — рече с рязък жест Креб и пое за огнището на вожда. Извърна се към Иза. — Мисля, че е добре да научиш както Айла, така и Уба да приготвят напитката, макар и да не съм сигурен, че ще е от полза.
— Иза, не мога да намеря купата, която ми даде за знахарката на Клана-домакин — жестикулираше не на себе си Айла, след като прерови купищата храни, кожи и сечива, струпани на земята до постелята и. — Навсякъде я търсих.
— Вече я прибра, Айла. По-кротко, детето ми. Има още време. Брун няма да е готов да тръгне, преди да се наяде. По-добре седни и ти да хапнеш, кашата ти ще изстине. Уба, това се отнася и до теб — Иза поклати глава. — В живота си не съм виждала такава суматоха. Нали снощи проверихме целия багаж, всичко е готово.
Креб седеше на рогозка с Дърк в скута си и наблюдаваше развеселен суматохата в последните минути.
— Не са много по-различни от теб, Иза. Ти защо не седнеш да хапнеш?
— Ще имам сума ти време като заминете — отвърна тя. Креб подпря бебето о рамото си. — Виж колко е як вратът на бебето — забеляза Иза. — Вече не му е трудно да държи главата си изправена. Не е за вярване. От обреда за тотема му става все по-якичко. Дай ми го малко. Няма да мога да го държа цялото лято.
— Навярно точно затова Сивият Вълк е искал от мен този обряд толкова скоро — рече с жестове Креб. — Искал е да помогне на момченцето.
Креб се облегна назад и наблюдаваше челядта, на която бе родоначалник. Макар и да не бе го споделял с никого, често бе копнял за семейство като останалите мъже. И сега, на стари години, имаше две грижовни жени, които правеха всичко, за да му угодят, едно момиче, което вървеше по техните стъпки и здраво момченце, което да гушка, както бе правил с двете момичета. Бе разговарял с Брун за подготовката на момчето. Вождът не можеше да си позволи някоя мъжка рожба да порасне, без да придобие необходимите му умения. Брун бе приел детето, като си знаеше, че то ще живее край огнището на Креб и се чувстваше отговорен за него. Айла бе признателна, когато на обреда за тотем на Дърк Брун оповести, че той лично ще се погрижи за обучението на бебето, ако заякне достатъчно, за да ходи на лов. За по-подходящ учител на сина си не можеше и да мечтае.
„Сивият Вълк е хубав тотем за момче, размишляваше Креб, но ме кара да се питам нещо. Някои вълци тичат заедно с глутницата, а други са единаци. От кои ли е тотемът на Дърк?“
Когато всичко бе опаковано и свързано във вързопи, натоварено на гърбовете на младата жена и момичето, всички се струпаха на изхода на пещерата. Иза прегърна за последно младенеца, докато той душеше шията и, помогна на Айла да го загърне в наметалото за носене, а после извади нещо от една гънка на дрехата си.
— Това вече трябва да го носиш ти, Айла. Сега ти си знахарката на Клана — рече Иза, като и подаваше боядисана в червено торба с чудодейните корени. — Нали не си забравила кое кога се прави? Нищо не бива да се пропуска. Ще ми се да ти бях показала, но магията не бива да се прави просто за проба. Твърде е свята, за да я хвърлим, а не става за други церемонии, само за изключителни. И не забравяй, не само корените сторват магията, трябва да се подготви също толкова внимателно, колкото и като приготвяте напитката.
Уба и Айла кимнаха, а младата жена взе драгоценната реликва и я мушна в целебната си торба. В деня, когато я направиха знахарка, Иза и беше дала торбата си от кожа на видра и тази торба още и напомняше за онази, която Креб бе изгорил. Айла посегна към амулета си и попипа за петия предмет, който вече носеше в него — парченце черен манганов двуокис, скътан в мъничката торбичка редом с трите сраснали отломки железен пирит, боядисания в червено овал от мамутски бивен, вкаменилия отпечатък от охлюв и бучката червена охра.
Когато Айла се превърна в пазителка на частица от духа на всеки член на Клана, а чрез Урсуз — и на целия Клан, тялото и бе белязано с черното мазило, приготвено от препечения и натрошен черен камък, забъркан в мас. Тялото на знахарката бе нашарено в черно само за най-големите и най-тачените ритуали и единствено на знахарките бе позволено да носят черния камък в амулетите си.
На Айла и се искаше да вземат и Иза с тях и се безпокоеше, че я оставят. Често дълбоки пристъпи на кашлица разтърсваха крехката женица.
— Иза, сигурна ли си, че ще се оправиш? — запита Айла със жестове, след като набързо я прегърна. — Кашлицата те се е влошила.
— Винаги се влошава през зимата. Знаеш, че през лятото се оправя. Освен това ти и Уба събрахте толкова много корени от оман, че едва ли наоколо може да се намери коренче, а навярно и къпините няма да дадат чак толкова плод наесен, като се имат предвид корените, дето ги изровихте, за да ги прибавите към цветовете от билки за чая ми. Ще се оправя, не се тревожете за мен — увери я Иза. Но Айла забелязваше, че облекчението от церовете в най-добрия случай е временно. Старицата се бе лекувала само в течение на години с тези билки, туберкулозата и бе напреднала твърде много, за да имат вече някакъв ефект.