— Побързай, Айла — подкани я тя със знаци. — Вече всички са навън. Не можеш ли да накърмиш Дърк по-късно? По-добре да седим на слънце, вместо в тази мрачна, стара пещера, не е ли така?
— Не искам веднага да ревне. Знаеш колко силно реве. Хората могат да си помислят, че не съм добра майка — рече Айла. — Не ми се ще да ги предизвиквам да ме смятат за по-лоша, отколкото вече ме мислят. Креб ме предупреди, че хората ще се изненадат като ме видят, но не мислех, че е възможно да не ни позволят да останем. А и не съм мислила, че ще се кокорят така.
— Е, нали ни пуснаха да влезем, а пък след като Креб и Брун поговорят с тях, те ще разберат, че си жена от Клана. Хайде, Айла, не можеш да останеш завинаги в пещерата, рано или късно ще трябва да се изправиш очи в очи с тях. Ще свикнат с теб след известно време, също като нас. Изобщо не забелязвам да изглеждаш нещо по-различна, честна дума, изобщо не си личи.
— Дойдох в Клана преди ти да се родиш, Уба. Те ме виждат за пръв път. О, добре, май ще е по-добре да не мисля за това. Да вървим. Не забравяй да вземеш нещо за ядене за пещерния мечок — Айла се изправи, облегна Дърк о рамото си и го потупа по гърба, докато излизаха. Изразиха своето уважение към стопанката на Норг със жестове, докато минаваха край огнището и. Жената отвърна с жест за поздрав и бързо се залови отново със задачата си, внезапно осъзнала, че се е загледала. Когато наближиха входа, Айла си пое дълбоко дъх и леко вирна глава. Твърдо бе решила да не обръща внимание на любопитството към нея, тя си бе жена от Клана и заслужаваше да бъде тук не по-малко от останалите.
Щом излезе на ярката светлина на слънцето, непоколебимостта и бе поставена на най-сериозно изпитание. Нямаше представител на отделните Кланове, който да не си бе намерил причина да остане близо до пещерата и да почака необикновената жена от Клана да се появи. Доста от тях се стараеха да не бият много-много на очи, но повечето сякаш бяха забравили или пренебрегваха общоприетата вежливост и не сваляха очи, зяпнали от почуда. Айла усети как се изчервява. Премести Дърк и си намери повод да гледа него, а не стълпотворението от зяпнали я лица.
Имаше късмет, че гледаше към сина си. Постъпката и насочи вниманието към Дърк, когото бяха пренебрегнали при първоначалното слисване от появяването и. По изражението на лицата им и жестовете им, някои не толкова дискретни, можеше да съди какво мислят за сина и. От него не се искаше да прилича на някое от техните бебета, ако приличаше на нея, биха го приели по-добре. Независимо от това, което разправяха Брун и Мог-ърът на мог-ърите, Айла си бе от Другите, а и бебето и би трябвало да се е метнало на нея. Но Дърк притежаваше достатъчно от типичните за Клана черти и видоизмененията у него напомняха деформации. Уродливостта му бе толкова очевидна, че не би трябвало да го оставят живо. Не само уважението към Айла спадна, но и земята под краката на Брун взе да се рони още повече.
Айла извърна гръб на подозрително ококорените очи и зяпнали я уста и заедно с Уба отидоха да видят пещерния мечок в клетката му. Когато ги видя да се приближават, грамадният мечок тежко се затътри и се пресегна през колците на клетката си за очакваната почерпка. И двете отстъпиха само като зърнаха чудовищната лапа с дебелите и, леко криви нокти, по-скоро пригодени за изравяне на корени и грудки, които съставяха по-голямата част от нормалната храна на мечока, а не за да катери огромното си туловище по дърветата. За разлика от кафявите мечки само невръстните рожби на пещерната мечка бяха достатъчно пъргави и дребни, за да се катерят. Айла и Уба оставиха ябълките на земята току пред дебелите колци, някога били напълно развити дървета.
Животинката, отгледана като обичано дете, неоставяна нито за миг да изпита глад, бе съвсем питомна и не се смущаваше от присъствието на хора. Умното животно бе свикнало определени негови постъпки да му носят допълнително вкусни парченца. Седна и взе да се моли. Ако не се бе сетила да се овладее, Айла щеше да се усмихне на клоунските му лудории.