— Всички го знаем, Айла — рече Ебра.
Жените от Клана на Брун намериха къде да насядат и скоро приказката ги завладя.
— Разказва я малко по-различно — рече със знаци Айла след малко.
— Версията на всеки Клан се различава по малко, а и всеки разказвач си има собствен маниер, но приказката е една и съща. Ти просто си свикнала с Дорв. Той е мъж и разбира мъжките работи по-добре. Една жена разказва по-подробно за майките, не само за майката на Голямата Ледена Планина, ами и за това колко скърбели майките на Дърк и на останалите младежи, когато те напуснали Клана — отвърна и Ука.
Айла се сети, че Ука бе загубила сина си при земетресението. Тази жена можеше да разбере скръбта на майката по погиналия и син. Във видоизменената си версия преданието звучеше и за Айла по нов начин. За миг тревога набразди челото и. „И синът ми се казва Дърк, дано това да не значи, че един ден ще го загубя. Айла гушна рожбата си. Не, изключено е. Вече веднъж без малко да го загубя, опасността вече е преминала, нали така?“
Случаен полъх на вятъра подухна няколко увиснали кичура от косата му, разхлаждайки за миг плувналото му в пот чело, докато Брун внимателно измерваше разстоянието до поваления пън от дърво, близо до края на разчистеното място пред пещерата. Останалата част от дървото, окастрено от клони, бе част от оградата от колци, обикалящи пещерната мечка. Полъхът на вятър само ги дразнеше. Не носеше отдих от палещото следобедно слънце, облещило се над прашното поле. Но от ефирния ветрец никой от напрегнато взиращото се множество, скупчило се по периферията, не трепваше.
Не трепваше и Брун, разкрачил крака, а с дясната си ръка, прибрана до тялото му, стиснал края на болата си. Трите тежки, каменни топки, увити в плътни кожени калъфки и прикрепени към яко оплетени ремъци с различна дължина, бяха подредени на земята. Брун искаше да спечели тази надпревара, не само заради самата надпревара, независимо, че и това бе от значение, ами защото искаше да покаже на останалите вождове, че не бе загубил състезателния си дух.
Присъствието на Айла на Събирането на Клановете му струваше доста. Сега разбираше, че той и Кланът му прекалено много бяха свикнали с нея. За останалите тя представляваше твърде голяма аномалия, за да я приемат за толкова кратко време. Дори Мог-ър се бореше за запазване на положението си и не бе успял да убеди останалите мог-ъри, че тя е знахарка от рода на Иза. По-скоро бяха готови да се откажат от специалната напитка, приготвена от корени, отколкото да и позволят да я приготви. Със загубата на ранга на Иза рухна още една опора, на която се крепеше подроненото положение на Брун.
Ако Кланът му не завоюваше първото място в надпреварата, той неизбежно щеше да загуби първенството си и макар че имаха още шансове да спечелят съревнованието, изходът далеч не бе сигурен. Но дори и да спечелеха надпреварата това нямаше да е гаранция за първенството на Клана му, а само щеше да му осигури равни възможности. Съществуваха твърде много несигурни неща. Кланът-домакин на Събирането винаги имаше предимство и тъкмо Кланът на Норг бе най-големият им съперник в надпреварата. Ако те завършеха дори и с малка разлика на второ място, това щеше да даде на Норг достатъчно основание да застане на върха. Норг много добре го разбираше и бе най-непреклонният му противник. Брун удържаше позициите само благодарение на силната си воля.
Брун присви очи и погледна към пъна. Това движение, почти незабележимо, бе достатъчно половината от зрителите да притаят дъх. В следващия миг неподвижната фигура се превърна в размазано петно от движение и трите каменни топки, въртящи се около центъра си, полетяха към пъна. Още в мига, когато болата излетя от ръката му, Брун знаеше, че опитът му е несполучлив. Камъните удариха мишената, после отскочиха, като не успяха да се омотаят около нея. Брун отиде да вдигне болата си, докато Нуз застана на мястото му. Ако Нуз изобщо не уцелеше мишената, Брун печелеше. Ако уцелеше пъна, всеки щеше да има още по един опит. Но ако Нуз омотаеше болата си около пъна, победата щеше да бъде негова.
Брун се отдръпна настрани с безизразно лице, съпротивлявайки се на подтика да сграбчи амулета си, и само мислено отправи молба към своя тотем. Нуз не изпитваше подобни угризения. Посегна към кожената торбичка около врата си, затвори очи, после хвърли едно око на целта. С внезапен изблик на стремително движение той изстреля болата. Само дългите години на непоклатимо самообладание позволиха на Брун да не даде израз на разочарованието си, когато болата се омота около пъна и остана там. Нуз бе спечелил и Брун усети как почвата под краката му се разклати още повече.