Първият удар на гладката, твърда пръчка по издълбания дървен барабан с форма на паница отекна като пронизителния пукот на гръмотевица над смълчаното в очакване множество. Бавният тържествен ритъм бе подет от трополящите о земята дървени копия, придаващи му приглушена дълбочина. В контрапункт се преплете ритъмът на трополящите по дългата, куха, дървена фуния пръчки, биещи на пръв поглед произволен, явно независим мотив. И все пак насечените ритми, изпълнявани с променящо се темпо, притежаваха постоянен ритъм, който сякаш случайно съвпадаше с всеки пети такт на основния ритъм. Сливаха се и създаваха нарастващо чувство на очакване, едва ли не на безпокойство, докато двата ритъма не станаха един. С всеки такт се надигаше нова и нова хипнотизираща вълна от звуци и усещания.
Внезапно всеки звук секна посред финалния, уталожващ такт. Изневиделица пред клетката с пещерната мечка един до друг изникнаха деветимата мог-ъри, загърнати в мечите си ямурлуци, а пред тях бе застанал само Мог-ърът на мог-ърите. Звукът и енергичният ритъм още кънтяха в главите на хората сред възцарената тишина. Мог-ърът на мог-ърите държеше в ръце дълъг, плосък, дървен овал, с прикрепена в единия край връв. Щом го завъртя един-два пъти над главата си едва доловимото бръмчене прерасна в гласовит рев, раздрал тишината. Плътното, натрапчиво звучене на бизонската пищялка накара всички да настръхнат колкото заради знаменателността и, толкова и заради звучния и тембър. Това бе гласът на Духа на Пещерната Мечка, който предупреждаваше всички останали духове, че не им е мястото на тази церемония, посветена само на Урсуз. Никой от духовете на тотемите им не биваше да им се притича на помощ, бяха се оставили изцяло на закрилата на Великия Дух на Клана.
Пронизителна трела се извиси сред плътно звучащия бас, от тъничкия и, ридаещ вой ледени тръпки полазиха гърбовете и на най-неустрашимите, докато бизонската пищялка заглъхваше. Подобно на ни повече, ни по-малко безплътен дух, свръхестествената, неземна трела процепи ведрия утринен въздух. Застаналата в първата редица Айла успя да забележи, че звукът идеше от нещо, което един от мог-ърите притискаше към устата си.
Флейтата, изработена от кухата кост на крака на едра птица, нямаше дупки за пръстите. Тонът и се регулираше, като се запушваше и отпушваше отворения и край. В ръцете на изкусен свирач с този простичък инструмент можеше да се изкарат и петте ноти на пет тоналната гама. За младата жена, а и не по-малко за останалите, нечуваната мелодия бе сътворена от магия, със звученето си тя не им напомняше за нищо чуто до този миг. По заповед на почитания мъж тя бе прелетяла от света на духовете само за тази церемония. Както бизонската пищялка символизираше и наподобяваше рева на пещерната мечка в естествения му вид, флейтата бе звученето на духовния глас на Урсуз.
Дори магът, който свиреше на инструмента, усети святостта на звуците, издавани от примитивната свирка, макар че той самият ги бе изсвирил. Изработката и свиренето на чудодейната флейта бе съкровената тайна на магьосниците от неговия Клан, тайна, която обикновено ставаше причина за първенството им. Само уникалните способности на Креб бяха изместили мог-ъра, който свиреше на флейта, на второ място, но и то не бе какво да е второ място. И именно той бе най-върлият противник за приемането на Айла.
Огромният пещерен мечок кръстосваше насам-натам клетката си. Не бяха го хранили и не бе свикнал на подобни лишения, в живота си не познаваше нито един ден глад. Не бяха му давали и вода и той бе ожаднял. Тълпата, намирисваща му на напрежение и възбуда, непривичните звуци на дървените барабани и флейтата, всичко това допринасяше за неспокойствието на звяра.
Когато видя Мог-ър да куцука към клетката му, изправи грамадното затлъстяло туловище на задните си лапи и изрева недоволството си. Креб отскочи несъзнателно от уплаха, но бързо дойде на себе си и прикри сепването си с обичайната си, подскачаща походка. Лицето му, почернено като тези на останалите магьосници с каша от манганов двуокис, изобщо не издаде лудешки разтуптялото му се сърце, докато отмяташе назад глава, за да вдигне поглед към злочестия великан. Носеше мъничка паничка с вода, чиято форма и сивкаво-алабастров цвят недвусмислено напомняха, че някога е била човешки череп. Пъхна зловещия съд за вода в клетката и отстъпи, докато рунтавият мечок не слезе обратно на земята да си пийне.