Образът на Иза изплува пред очите и и от тях се зарониха сълзи. „Загубих паницата на Иза. Красивата и стародавна паница. Завещана и от майка и, от майката на майка и и от майката на майката на майка и.“ В съзнанието си тя видя Иза, а зад нея друга Иза и още една, и още — знахарка след знахарка, наредили се зад Иза в далечното смътно минало — всяка с тачената, покрита с бяла патина паница в ръце. Жените избледняха и в мислите и паницата излезе на преден план. И тогава, изведнъж, паницата се счупи, разпадна се на две половинки, спукала се през центъра. „Не! Не!“, — изпищя тя наум. Обезумя. „Паницата на Иза, трябва да намеря паницата на Иза.“
Отдалечи се от жените, като се препъваше и се заклати към пещерата. Вървя цяла вечност в търсене на безценния съд, газеше костени подноси и дървени купи, съдържащи остатъците от пиршеството, спекли се в тях. Входът на пещерата смътно очертаван от факлите вътре я привличаше и тя се запрепъва към него. Изведнъж пътят и бе преграден. Бе попаднала в клопка, впримчена в мрежите на някакво недодялано, рунтаво същество. Вдигна очи и ахна от изумление. Зловеща муцуна с огромна, зинала уста бе вперила очи в нея. Айла отстъпи, после хукна към зовящата я пещера.
Докато влизаше през входа, зърна нещо бяло недалеч от мястото, където бе чакала за знака на Мог-ър. Падна на колене, внимателно вдигна паницата на Иза и я залюля в ръце. На дъното и все още се плискаше млечната течност от сдъвканите на каша корени. „Не са я изпили всичката, помисли си тя. Твърде много направих. Сигурно съм направила твърде много. Какво да правя? Не мога да я хвърля, Иза каза, че не бива да се хвърля. Точно затова не можа да ми покаже и ето, че съм направила твърде много, защото не можа да ми покаже. Сбъркала съм. Ами ако някой разбере? Може да си помислят, че не съм истинска знахарка, че дори не съм жена от Клана. Може да ни накарат да си вървим. Какво да правя? Какво трябва да сторя? Ще я изпия! Ето какво ще направя. Ако я изпия, никой няма да разбере.“ Айла вдигна паницата към устата си и я пресуши. Тайнствената напитка по начало бе силна, но корените накиснати в малкото количество течност, я правеха далеч по-силно действаща. Запъти се към втората пещера със смътната идея да прибере паницата на сигурно място, но още преди да достигне до домашното огнище, усети въздействието на напитката.
Айла загуби ориентация, не забеляза кога е изтървала паницата на земята току в пределите на граничните камъни на огнището. Усети в устата си вкуса на древна, първобитна гора — на тлъста, влажна глина, на гори с плесенясали корени и извисяващи се едролистни дървета, мокри от дъжда, — на огромни, месести гъби. Стените на пещерата се разшириха, отдръпвайки се все по-надалеч. Имаше чувството, че е насекомо, което пълзи по земята. Миниатюрни подробности се набиваха в очите и. Погледът и проследяваше контурите на нечия стъпка, съзираща всяко дребно камъче, всяка отделна прашинка. С периферното си зрение усети нещо да шава и проследи как един паяк се катери по блестящата на светлината на факлата копринена нишка.
Пламъкът я хипнотизираше. Взираше се в мъждукащата, играеща светлина и следеше как черният пушек се вие към тъмния свод. Приближи се до факлата, после зърна и друга. Последва зовящия я пламък, но когато го докосна, друга факла я призова, а после още една и с всяка факла тя навлизаше все по-дълбоко в пещерата. Дори не забеляза кога пламъците на факлите се превърнаха в светлините на малки каменни светилници, поставени на разстояние един от друг и никой не я забеляза да прекосява просторното, вътрешно помещение, пълно с мъже, потънали в дълбок транс, нито пък да минава покрай по-малката зала, събрала юношите, водени от по-големите чираци на мог-ърите за церемонията, в която вкусваха от щастието да бъдат истински мъже.
С една едничка цел в главата тя се приближаваше към всяко пламъче само за да се отправи към следващото. Светлинките я водеха през тесни проходи, които излизаха в просторни помещения, после отново се стесняваха. Препъваше се по неравния под, опипвайки слепешком влажната, каменна стена, танцуваща край нея. Сви в един проход и в далечния му край видя голямо, розово сияние. Дотам и се стори невероятно далеч. Често и се струваше, че се вижда от голямо разстояние как залита по сумрачно осветения тунел. Усети как съзнанието и се отдалечава още повече, увлечено в дълбока, черна бездна, но тя се сепна уплашено от необятността на небитието и се опита да се отдръпне.