Айла усети отново вкуса на първобитната гора, а после той стана топъл и солен. Впечатленията и не бяха отчетливи като на останалите — за нея това беше ново, чувството, че съществува и си спомни зората на живота, а спомените и оттогава бяха подсъзнателни и смътни. Но най-съкровените и, най-ранни пластове съвпадаха. „Началото е същото“, мислеше си Мог-ър. Изпита неповторимостта на собствените си клетки и знаеше кога се делят и обособяват в топлите, хранителни води, които още течаха в нея. Нарастваха, деляха се и се видоизменяха и движението си имаше цел. Ново видоизменение, — и тихо пулсиращият живот се втвърди и придоби очертания и форми.
Ново видоизменение — и тя изпита болката от първата глътка въздух, вдишвана от живите създания сред новата стихия. Видоизменение — и се появи тлъстата, глинеста почва, зеленото на току-що покаралата растителност и паническото бягство от исполинските чудовища. Видоизменение — и усети сигурността след като бе прекрачила бездната и неочаквана жега и суша, когато засухата я прогони отново на морския бряг. Видоизменение — и следите на липсващата връзка, загубена в морето, в което бе нараснала на ръст, загубила окосмяването си и променила фигурата си и бе оставила братовчедите си да се върнат отново към един по-ранен, по-обтекаем силует, но въпреки всичко си оставаше сухоземен бозайник.
И сега тя вече ходеше изправена на двата си задни крака и това даваше възможност, да си служи с предните два, а очите и вече съзираха по-далечни хоризонти и се забелязваха наченките на челен лоб на мозъка. Тя се отличаваше от Мог-ър и тръгваше по друг път, макар и той да не бе толкова далечен, че той да не може да го проследи от собствения си, почти успореден път. Прекъсна връзката с останалите, но те вече почти бяха извървели пътя си и можеха да продължат и сами. И без това след малко щеше да се наложи да сложат край на пътуването си.
Останаха свързани само двамата, старецът от Клана и младата жена от Другите. Той вече не я водеше, но продължаваше да я следи, а не само той проследяваше пътя и, ами и тя проследяваше неговия. Пред очите и жегата се смени с лед, дори по-дебел и по-пронизващ до кости от леда, който познаваше. Тя усещаше, че това бе една далечна в пространството, както и във времето местност, недалеч от огромно море, много пъти по-голямо от морето, обграждащо техния полуостров.
Видя пещера, дом на някой от предците на великия маг, прародител, който много приличаше на него. Видението бе замъглено, гледано през бездната, която разделяше расите им. Пещерата се намираше в стръмна скала, която гледаше към река и равно поле. На върха на скалата стърчеше видимо огромна канара. Представляваше дълъг, леко сплескан каменен отломък, надвиснал на ръба, сякаш по време на падането си бе замръзнал на място. Камъкът не бе от околностите, бе от друг материал, довлечен бе от ледник, търкалян от буйните води и свличащата се почва, докато не бе кацнал на ръба на скалата, в която се помещаваше пещерата. Образът избледня, но споменът за него остана.
За миг тя изпита съкрушителна тъга. После остана сама. Мог-ър не можеше повече да я следва. Сега намери пътя обратно към себе си, а после отиде малко и отвъд. Отново и се мярна мимолетно пещерата, а след това последва изумителен калейдоскоп от пейзажи, разположени не наслуки, както би го сторила природата, ами през равни интервали. Образувания, подобни на килийки се надигаха от земята и дълги, тесни скалисти ивици пълзяха навсякъде заедно с непознати животни, които щъкаха с голяма скорост, огромни птици се носеха из въздуха, без да махат с крила. А след това последваха още гледки — толкова странни, че бяха неразбираеми за нея. Всичко това се случи в един миг. В стремежа си да достигне настоящето тя леко прехвърли целта, получи се нещо като мъничък клин отвъд времето и, просто до мястото, където щеше да последва ново видоизменение. После разсъдъкът и се проясни и тя надзърна иззад колоната към десетимата, насядали в кръг мъже.
Мог-ър бе вперил очи в нея и в тъмнокафявото му око тя забеляза тъгата, която бе изпитала. Той бе прокарал незаличими нови пътища в мозъка и, пътища, които и позволяваха да погледне в бъдещето, но не можеше да прокара нови пътища в собствения си ум. Докато тя надзърташе отвъд времето, той също мярна нещо, не бъдещето, а усещането за бъдещето. Едно бъдеще, което бе нейно, но не и негово. Долови идеята непълно, но разбираше какво се криеше в нея и се стъписа.
Креб не бе способен на никакви абстракции. Можеше да брои, и то с голямо усилие, малко повече от двадесет. Не бе способен на количествени скокове, на никакви интуитивни, гениални проблясъци. Добре знаеше, че неговият мозък е много по-могъщ от нейния, навярно и по-схватлив. Но неговата гениалност бе от друго естество. Той можеше да се отъждествява със собственото си начало, както и с нейното. Помнеше повече и по-добре от всеки от Древния си Клан. Дори можеше да я накара да си спомня. Но у нея той усети младостта, жизнеспособността на един по-нов вид. Тя пак се бе видоизменила, а той не бе успял.