— Креб — рече той като сочеше себе си. Иза наблюдаваше спокойно, докато чакаше цветовете да втасат. Доволна бе, че Креб проявяваше интерес към момиченцето, а това, че употреби личното си име, не остана незабелязано за нея. — Креб — повтори той, като се тупаше по гърдите.
Детето вдигна глава като се опитваше да го разбере. Той искаше от нея да направи нещо. Креб изрече името си за трети път. Изведнъж лицето и просветля, изпъчи гърди и се усмихна.
— Гръб? — отвърна тя като произнасяше „р“-то с треперещ език, наподобявайки неговия глас.
Старецът кимна одобрително, произношението и не бе далеч. После я посочи. Тя леко се нацупи, не съвсем сигурна какво искаше сега. Той се потупа по гърдите, повтори името си, после я потупа нея по гърдите. Широката и усмивка в знак, че е разбрала му заприлича на гримаса, а многосричковата дума, отронила се от устата и, не само бе непроизносима, ами почти непонятна. Повтори движенията си, като се наведе към нея да чуе по-добре. Тя си каза името.
— Аай-рр — колебливо изрече той, поклати глава и опита пак. — Аайлла, Айла? — На по-близко произношение не бе способен. Малцина в Клана можеха да го произнесат толкова близко. Тя засия и заклати бурно глава нагоре-надолу. Не бе точно, каквото бе изрекла, но го прие, усещайки с невръстния си ум, че той не е способен да произнесе името и по-добре.
— Айла — повтори Креб, като свикваше със звученето му.
— Креб? — изрече момичето, като го дърпаше за ръка, за да привлече вниманието му, а после посочи към жената.
— Иза — рече Креб. — Иза.
— Иииз-за — повтори тя. Играта на думи и доставяше наслада.
— Иза, Иза — повтаряше тя като гледаше към жената. Иза кимна тържествено — изричането на името бе от голямо значение. Наведе се напред и потупа гърдите на детето, както бе сторил Креб, като искаше от нея пак да си каже името. Момиченцето повтори цялото си име, но Иза само поклати глава. Не можеше веднага да изрече звукосъчетанието, което момичето произнасяше с такава лекота. Детето бе слисано, после след като погледна към Креб изрече името си като него.
— Ей-гхаа? — опита жената. Момичето поклати глава и го каза пак. — Ей-яа? — опита отново Иза.
— Ай, Ай, а не Ей — каза Креб. — Айй-лла — повтори много бавно той, за да може Иза да чуе непознатото и звукосъчетание.
— Ай-лла — изрече жената внимателно, като се стараеше да произнесе думата като Креб.
Момичето се усмихна. Нямаше значение, че името не бе съвсем точно, Иза положи толкова усилия да произнесе името изречено от Креб, че го прие и такова. За тях щеше да бъде Айла. Непринудено протегна ръце и я прегърна.
Иза нежно я притисна, после се отдръпна. Налагаше се да научи детето, че афиширането на чувствата пред другите е непристойно, но въпреки това и стана приятно.
Айла бе извън себе си от радост. Бе се чувствала като изгубена, тъй изолирана сред тези непознати хора. Какво ли не бе опитвала, за да общува с жената, която се грижеше за нея и я обземаше дълбоко отчаяние, когато всичките и, опити се проваляха. Това бе само началото, но после знаеше как да вика на жената, а и тя имаше име. Обърна се към мъжа, който бе поставил началото на общуването им. Той вече изобщо не и изглеждаше грозен. Радостта и преля, изпита топлота към него, както многократно я бе изпитвала към един друг мъж, когото само смътно си спомняше и момиченцето обви с ръце врата на сакатия, придърпа към себе си главата му и опря буза о неговата.
Нейният жест на привързаност го смути. Пребори се с подтика да отвърне на прегръдката. Съвсем неуместно щеше да бъде да го видят да се прегръща с това непознато създанийце извън пределите на домашното огнище. Но и позволи да притисне гладичката си, стегната бузка о обраслото му с рунтава брада лице малко по-дълго, преди внимателно да свали ръчичките и от врата си.
Креб взе тоягата си и с нейна помощ се изправи. Докато се отдалечаваше куцайки, момичето не излизаше от мислите му. „Ще трябва да я науча да говори, трябва да се научи да говори като хората“, каза си той. „В крайна сметка не бива да поверявам цялото и възпитание на една жена“. И въпреки това много добре разбираше, че му се иска да прекарва повече време с нея. Без сам да съзнава, той вече я смяташе за неделима част от Клана.
Брун не бе предвидил какви усложнения влече след себе си това, че позволи на Иза да прибере непознатото дете от пътя. Не ставаше дума за слабите му места като водач, ами за слабите места на расата му. Не би могъл да предугади, че ще се натъкнат на ранено дете, което не бе от Клана и не би могъл да предвиди логичните последствия от спасяването и. Спасиха живота и, алтернативата на оставането и сред тях бе да я отпратят да се скита отново сама. Не би могла да оцелее сама — това бе факт, не трябваше кой знае каква предвидливост. За да я изоставят на смъртта, след като веднъж и бяха спасили живота, пак щеше да се наложи да се противопостави на Иза, която, макар че не разполагаше с лична власт, на своя страна имаше страховито пълчище от духове — а сега пък и Креб, Мог-ърът, който притежаваше способността да призове какви ли не свръхестествени сили. За Брун духовете бяха могъща сила, нямаше никакво желание да се кара с тях. И ако трябваше да бъде съвсем честен, единствено тази възможност го спираше да не прогони момичето. Досега не бе успял да я формулира в ума си, но мисълта витаеше от сума ти време. Той още не го знаеше, но хората от Клана на Брун се бяха увеличили на двадесет и един.