Айла не забеляза, че Креб вдигна очи, когато тя се стрелна навън от пещерата. Новината, че тачената паница е счупена, придаде зловещ оттенък на безвъзвратност на мислите му. „Всичко съвпада. Никога вече магията на тези корени няма да влезе в употреба. Нивга вече няма да устройвам церемонии с тях и няма да науча и Гуув как сме ги използвали преди. Кланът ще ги забрави.“ Сакатият старец се опря тежко на тоягата си и се изправи, чувствайки как прищракват артритните му стави. „Достатъчно съм седял по студените пещери, време му е на Гуув да се заеме. Млад е за това, но аз пък съм прекалено стар. Ако му дам зор, може след година две да е готов. Май ще му се наложи. Кой може да каже колко още ще живея?“
Брун забеляза видима промяна у стария маг. Смяташе, че угнетеността на Мог-ър се дължи на естественото разочарование след възбудата, особено след като това щеше да му бъде последното Събиране на Клановете. Дори да бе така Брун се тревожеше как ще му понесе обратния път и бе убеден, че на връщане ще трябва да позабави крачката.
Брун реши да изведе ловците си на последен ловен набег и после да смени прясното месо за част от складираните запаси на Клана-домакин, за да попълни провизиите за завръщането им у дома.
След успешния лов Брун бързаше да си тръгнат. Няколко Клана вече си бяха тръгнали. С края на празненствата мислите му се завърнаха към пещерния им дом и към хората, които бяха оставили, но настроението му бе приповдигнато. Никога съперничеството за положението му не е било толкова голямо и това караше победата им да изглежда още по-задоволителна. Бе доволен от себе си, от Клана си, а и Айла го бе зарадвала. Тя бе добра знахарка, убедил се бе в това и преди. Когато животът на някого се намираше в опасност, тя забравяше за всичко останало, също като Иза. Брун разбираше, че съществена роля за скланянето на останалите магьосници бе изиграл Мог-ър, но самата Айла го доказа, когато спаси живота на младия ловец. Той и стопанката му щяха да останат с Клана-домакин, докато не е достатъчно здрав, за да пътува, вероятно щяха да презимуват при тях.
Мог-ър изобщо не обели нито дума за потайното посещение на Айла в мъничката пещера, дълбоко в недрата на планината — с изключение на един път. Тя прибираше нещата, приготвяше се за отпътуване на следната утрин, когато Креб затътри крака във втората пещера. Оттогава я избягваше и това нараняваше младата жена, която го обичаше. Като я видя, той се закова на място и се извърна да си ходи, но тя предотврати оттеглянето му като се втурна към него и седна в краката му. Той погледна надолу към сведената и глава, въздъхна тежко и я потупа по рамото.
Тя вдигна очи и бе потресена като видя колко се бе състарил само за последните няколко дни. Обезобразяващият го белег и кожицата, покриваща празната му очна ябълка се бяха съсухрили и хлътнали още повече в сянката на надвисналите хребети на веждите. От издадената му челюст брадичката му висеше унило, а ниското му, скосено назад чело се подчертаваше от оредялата коса, но нея я покърти мрачната печал в единственото му, влажно, тъмнокафяво око. Какво толкова му бе сторила? От все сърце и се искаше да върне назад пътуването си до малката пещера онази нощ. Болката, която изпита щом видя изтормозеното от болка тяло на Креб, бе нищо в сравнение с терзанието от болката в душата на Мог-ър.
— Какво има, Айла? — с жест запита той.
— Мог-ър… аз… аз… — замлъкна тя, после заговори набързо. — О, Креб. Не издържам да те гледам така да се съсипваш. Какво да направя? Ще отида при Брун, ако искаш, ще сторя всичко, което поискаш. Само ми кажи какво да сторя.
„Какво можеш да направиш, Айла, мислеше си той. Можеш ли да промениш това, което си? Можеш ли да върнеш назад сторената вреда? Кланът ще измре, само ти и твоята раса ще оцелеете. Ние сме древна раса. Спазвахме традициите, почитахме и Великия Урсуз, но за нас всичко е свършено, край. Навярно така е било замислено. Може да не си виновна ти, Айла, ами расата ти. За това ли се озова при нас? За да ми го кажеш? Земята, която напускаме е красива и богата, с поколения откакто съществуваме, тя ни даваше това, от което имахме нужда. Как ли ще я напуснете, когато ви дойде редът? Какво ли можеш да направиш?“
— Можеш да сториш едно-единствено нещо, Айла — Бавно жестикулираше Мог-ър, като подчертаваше всяко свое движение. Окото му стана студено. — Никога повече да не отваряш дума за това.