— Да, и това е една от причините да бързам. Чака ни дълъг път. Гостоприемството ви бе блестящо, Норг, но домът ни е в собствената ни пещера. Присъствахме на едно от най-хубавите Събирания на Клановете. Дълго ще се помни — рече Брун.
Брод извърна глава, стиснал юмруци, преди да успее да забележи комплимента, който Норг направи на сина на стопанката на Брун. „Айла, Айла и пак Айла. Всички говорят за Айла. Човек може да си помисли, че освен нея никой друг нищо не е сторил на това Събиране на Клановете. Тя ли спечели надпреварата? Кой се бе покатерил на главата на мечока, докато тя бе на сигурно място на земята? Какво от това, че е спасила живота на онзи ловец, той навярно никога вече няма да проходи. Грозна е, твърде е висока и синът и е урод, а да бяха узнали колко е нагла у дома.“
Тъкмо в този миг Айла притича с няколко вързопа. Ненавиждащият я поглед на Брод така преливаше от злоба, че тя чак се сепна. „Сега пък какво съм направила, помисли си тя. Откакто сме тук, почти не съм срещала Брод.“
Брод бе напълно развит, широкоплещест мъж от Клана и я грозеше нещо повече от физическо насилие. Син на стопанката на вожда нему бе съдено един ден да стане вожд. За това си и мислеше, докато гледаше как Айла оставя вързопите си на земята пред пещерата.
След храна жените бързешком опаковаха няколкото кухненски принадлежности, които бяха ползвали, за да приготвят утринното ядене. Брун изгаряше от нетърпение да се отправят на път, а и те не по-малко. Айла размени няколко прощални жестове с някои от знахарките, после загърна сина си в наметалото за носене и зае мястото си начело на жените от Клана на Брун. Брун даде знак и те потеглиха напряко през площадката пред пещерата. Преди да завият зад завоя по пътя си, Брун спря и всички се извърнаха да погледнат назад за последен път. Норг и целият му Клан стояха пред входа на пещерата.
— Урсуз да е с вас — направи знак Норг.
Брун кимна и потегли отново. Щяха да минат седем години преди пак да се видят с Норг — а може и изобщо да не се видят. Само Духът на Великата Пещерна Мечка знаеше.
Точно както бе предполагал и Брун, пътуването на връщане се оказа трудно за Креб. След като предчувствието вече не повдигаше духа му и бе още по-съкрушен от вестта, която пазеше в тайна, старческото му тяло все му изневеряваше. Тревогата на Брун се засили, никога не бе виждал великия магьосник толкова обезсърчен. Все изоставаше. Сума ти пъти се налагаше Брун да изпраща някой ловец да се върне и да го намери, докато останалите чакаха. Вождът забави крачката с надеждата, че това ще го улесни, но на Креб сякаш му бе все едно. На няколкото, проведени по настояване на Брун, вечерни обреди им липсваше убедителност. Мог-ър нямаше ищах, жестовете му бяха сковани, сякаш не влагаше нищо от себе си. Брун забеляза, че Креб и Айла поддържат разстоянието помежду си и макар че на нея не и беше трудно да не изостава, крачката на Айла бе загубила пъргавостта си. „Нещо се е случило между тия двамата“, помисли си той.
Бяха вървели през избуяла, изсъхнала трева от преди пладне. Брун погледна назад, Креб никакъв не се виждаше. Понечи да даде знак на един от мъжете, после му хрумна нещо друго и вместо това се отправи към Айла.
— Върни се и намери Мог-ър — нареди и той с жест. Тя го изгледа учудено, после кимна. След като връчи Дърк на Уба, тя бързешком се отправи назад по дирята полегнала, изпогазена трева. Откри го доста назад да върви бавно, като се подпираше тежко на тоягата си. Изглежда го болеше. Айла бе толкова слисана от отговора му на искреното и разкаяние, че не знаеше какво да му каже след това. Сигурна бе, че го мъчеха болящите го, артритни стави, но той бе отказал да и позволи да му даде нещо за болката. След първите няколко неуспешни опита, тя повече не му предложи, макар че сърцето и се късаше за него. Като я видя, той се спря.
— Какво търсиш тук? — зажестикулира той.
— Брун ме прати за теб.
Креб изсумтя и закрачи отново. Тя тръгна по петите му. Гледаше бавните му, болезнени движения, докато не можа да се стърпи. Заобиколи го и падна на земята в нозете му, принуждавайки го да спре. Креб дълго се взира в младата жена, преди да я потупа по рамото.
— Тази жена иска да знае защо се гневи Мог-ър?
— Не се гневя, Айла.
— Тогава защо не искаш да ми позволиш да ти помогна? — замоли го тя. — Никога преди не си ми отказвал — Айла с труд дойде на себе си. — Тази жена е знахарка. Тя е обучена да помага на хората с болки. Затова е тя, това и е работата. На тази жена сърце не и дава да гледа как се мъчи Великия Мог-ър — Айла не можа да запази формалната си поза. — О, Креб, позволи ми да ти помогна. Не ти ли е ясно, че те обичам? За мен ти си като стопанин на майка ми. Ти ме храни, застъпва се за мен, дължа ти живота си. Не знам защо престана да ме обичаш, но от своя страна аз все още те обичам — от безизходно отчаяние сълзи рукнаха по лицето и.