„Защо ли очите и все се навлажняват само като реши, че не я обичам? И защо ли заради нездравите и очи все ми се иска да сторя нещо за нея? Дали всички от Другите имат този проблем? Тя има право, никога не съм имал нищо против помощта и, какво се е променило оттогава? Тя не е жена от Клана. Независимо какво си мислят останалите, тя е рожба на Другите и винаги ще си остане една от тях. Тя дори не го знае. Мисли се за жена от Клана, смята, че е знахарка. Тя наистина е знахарка. Може и да не е от Изиния род, но е знахарка и положи усилия да стане жена от Клана, независимо, че от време на време и беше трудно. Чудя се колко ли и е тежко? Не за пръв път вода се стича от очите и но колко ли пъти я е възпирала? Само като си помисли, че не я обичам, не може да я удържи. Дали наистина толкова страда? Колко ли ще страдам аз, ако си помисля, че тя не ме обича? Повече, отколкото ми го побира главата. Щом и тя ме обича толкова, какво толкова чудно?“ Креб се опита да види в нея пришълката, жената от Другите. Но тя си оставаше Айла — рожбата на стопанката, която никога не бе имал.
— Най-добре ще е да побързаме, Айла. Брун ни чака. Избърши си очите и когато спрем, може да ми направиш малко отвара от върбова кора, знахарко.
Усмивка през сълзи озари лицето и. Скочи на крака и тръгна отново по петите му. След няколко крачки се премести откъм слабоватата му страна. Той се поспря за миг, после кимна и се облегна на нея.
Брун забеляза подобрението веднага и скоро увеличи темпото отново, макар че не вървяха толкова бързо, колкото му се искаше. Старецът имаше унил вид, но по всичко си личеше, че полагаше по-големи усилия. „Знаех си аз, че нещо не е наред между тия двамата“, мислеше си Брун, но изглежда те бяха изгладили недоразумението. Доволен бе, че му е хрумнало да прати нея за него.
Наистина Креб позволи на Айла да му помага, но въпреки това разстоянието между тях и останалите бе прекалено голямо, за да го навакса. От ума му не излизаше разликата между съдбите им и тя създаваше напрежение, което попарваше непринудената сърдечност от по-ранни дни.
Макар че по време на обратното пътуване на Клана на Брун до пещерата им, денем да бе топло, то вечерите ставаха все по-хладни. Когато за пръв път зърнаха далеч на запад снежните качулки на планините, Кланът бе окрилен, но след като разстоянието почти не намаляваше с минаващите дни, планинският масив на южния край на полуострова се превърна просто в част от пейзажа. Всъщност разстоянието намаляваше, макар и незабележимо. Придвижвайки се на запад, изнурителните дни се редуваха и сините глъбини на пропастите придаваха характер на ледниците, а неуловимото, тъмночервено под ледената покривка приемаше формата на хребети и била.
Крачиха безспир докато се мръкна преди да спрат на бивак за последната си нощ в степите и всички бяха на крак на разсъмване. Степта се сля с ширналата се ливада и с високите дървета на долината и когато зърнаха тревопасния, типичен за умерения климат носорог, всички се почувстваха у дома си, а той си продължи по пътя, без дори да си направи труда да ги забележи. Когато стигнаха до една пътечка, която криволичеше из подножието на планината, крачката им се ускори. После заобиколиха познатия им рид, зърнаха пещерата и на всички сърцата се разтупкаха.
Бяха си у дома.
Аба и Зуг се втурнаха да ги посрещат. Аба радостно приветства с добре дошли щерка си и Друуг, прегърна по-големичките деца, а после взе Грууб в ръце. Зуг кимна на Айла пътьом, докато тичаше към Грод-и Ука, а после към Овра и Гуув.
— Къде е Дорв? — запита с жестове Ика.
— Вече броди в света на духовете — отвърна Зуг. — Зрението му толкова отслабна, че не можеше да види какво му казваме. Мисля, че се отказа и не искаше повече да чака завръщането ви. Когато духовете го призоваха, той си тръгна с тях. Погребахме го и белязахме мястото, за да може Мог-ър да го намери за погребалния обред.
Айла се огледа и изведнъж я обзе тревога.
— Ами Иза къде е?
— Много е болна, Айла — рече Аба. — От последната нова луна не е излизала от леглото.
— Иза! Не и Иза! Не! Не! — извика Айла и се втурна към пещерата. Когато стигна до огнището на Креб, захвърли вързопите и се хвърли към лежащата в постелята жена. — Иза! Иза! — изплака младата жена. Старата знахарка отвори очи.
— Айла — промълви тя с едва доловим, дрезгав глас. — Духовете са чули молбата ми — рече тя с немощни жестове. — Върна се — Иза протегна ръце. Айла я прегърна и усети изпосталялото и, хилаво тяло, само кокали и кости под сбръчканата кожа. Косите и бяха снежно бели, лицето и представляваше изсъхнал пергамент, опънат върху измършавелите бузи и хлътнали очи. Изглеждаше като че ли е на хиляда години, а току що бе навършила двадесет и шест.