Иза само кимна, после затвори очи.
Айла стриваше месо, за да направи чорба на Иза. Постоянно, нетърпеливо проверяваше дали врящите във водата корени са станали на цвят и вкус. Дърк пропълзя до нея, но тя отново го отблъсна.
— Дай го на мен, Уба — направи знак Креб. Седнал в скута на Креб, младенецът се умири за малко, заинтригуван от брадата на стареца. Но скоро и това му омръзна. Потърка очички и се напъна да се освободи от възпиращата го ръка и когато бе на воля, запълзя направо пак при майка си. Беше уморен и гладен. Айла стоеше край огъня и едва ли го забелязваше, докато раздразненият младенец не се опита да се изправи, като се държеше за краката и. Креб се надигна, после постави тоягата си и направи знак на Уба да му подаде момченцето в единствената му ръка. Останал без опората си, куцукайки тромаво той се довлече до огнището на Брод и положи Дърк в скута на Ога.
— Дърк е гладен, а Айла е заета да приготвя цяр за Иза. Ще го нахраниш ли, Ога?
Ога кимна, взе бебето от него и подаде на Дърк гърдата си. Брод я изгледа кръвнишки, но му бе достатъчно само един навъсен поглед от страна на Мог-ър, за да прикрие бързо яда си. Ненавистта му към Айла не се разпростираше и над мъжа, който я закриляше и хранеше. Брод твърде много се страхуваше от Мог-ър, за да го мрази. Обаче, още на младини бе открил, че великият, тачен мъж рядко се месеше в мирския живот на Клана и дейността му бе ограничена до света на духовете. Никога Мог-ър не се бе опитвал да попречи на Брод да упражни властта си над младата жена, която споделяше огнището с него, но на Брод не му се искаше да се спречква с мага открито.
Магът се затътри обратно към огнището си и взе да се рови сред разхвърляните вързопи за мехура с меча мас, който бе неговият пай от претопената мас на обредното животно. Уба го видя и му се притече на помощ. Креб го отнесе в скривалището на духовете. Макар и да бе сигурен, че няма смисъл, възнамеряваше да използва всяка магия от арсенала си, за да помогне на Айла да опита и да спаси живота на Иза.
Най-сетне корените се свариха и Айла гребна чаша от течността, сега пък нетърпелива да почака да изстине. Топлата чорба, с която я нахраниха по-рано, на малки глътки, като Айла крепеше главата и, точно както Иза бе сторила с нея, когато бе петгодишна и бе на крачка от смъртта, донякъде бе посъживила старата знахарка. Откакто бе легнала в постелята, почти не се хранеше, а и преди това не бе кой знае колко ящна. Често отнасяха донесената и храна непокътната. Иза прекара едно безутешно, сиротно лято. Останала сама, без да има кой да проверява дали се храни, тя често забравяше или просто и беше все едно. Останалите трима до един се опитваха да и помогнат като видяха, че не я бива, но не знаеха как.
Иза бе станала, когато краят на Дорв наближи, но най-възрастният член на Клана ги напусна бързо и за нея не бе останало почти нищо друго, освен да се опита да облекчи страданията му. Неговата смърт хвърли сянка на обреченост и върху останалите живи. Пещерата им се струваше по-празна след като той ги напусна и всички осъзнаха колко близко се намират до отвъдния свят. За пръв път след земетресението умираше някой.
Айла бе приседнала до Иза и духаше течността в костената чаша, като от време на време я опитваше да види дали е достатъчно изстинала. Дотолкова се бе посветила изцяло на Иза, че дори не забеляза как Креб излиза с Дърк, нито пък го видя, че се оттегля в мъничката пещера, нито усети, че Брун я наблюдаваше. Чуваше тихото клокочене на Изиния дъх и знаеше, че е на смъртно легло, но не и се искаше да повярва. Ровеше из паметта си за цярове.
„Лапа от сърцевината на балсамово дърво, мина и през ума. Да, и отвара от бял равнец. А и дишането на парата му може да помогне. Черни боровинки, билки и девичи косъм. Не, това е за лека простуда. Корени от репей? Възможно е. Нишестено биле? Разбира се, а пресният корен е най-полезен есенес.“ Айла твърдо бе решила да налее Иза с отвари, да я покрие с лапи и да я удави в пара, ако се наложеше. Готова бе на абсолютно всичко, само и само да продължи живота на майка си, единствената майка, която познаваше. Не би понесла мисълта за Изиния край.
Макар и Уба до болка да бе наясно със сериозността на майчината си болест, за нея не остана незабелязано и присъствието на Брун. Не се случваше често мъж да посещава огнището на друг мъж в негово отсъствие и появяването на Брун я стресна. Втурна се да прибира разхвърляните наоколо вързопи, за да поподреди, като стрелкаше с очи ту Айла, ту Брун, ту майка си. Без да има кой да я напътства и да и дава указания, тя не знаеше как да постъпи при посещението на Брун. Никой не бе го забелязал, никой не го приветстваше с добре дошъл, какво ли трябваше да стори тя?