— Отскоро. Айла си има работа, предпочетох да не притеснявам нито нея, нито теб, докато не свърши. Всички питаха за теб на Събирането на Клановете.
— Успешно ли мина?
— Кланът още е начело. Ловците се справиха добре, Брод пръв бе избран за Мечата Церемония. И Айла си я биваше. Сума ти комплименти и направиха.
— Комплименти! За какво са ти комплиментите? Твърде много карат духовете да завиждат. Щом се е справила, щом е донесла почести на Клана, това е достатъчно.
— Добре се справи. Бе приета в Клана, държа се като истинска жена. Тя е твоя дъщеря, Иза. Можеше ли да се очаква нещо друго?
— Да, тя ми е дъщеря, колкото и Уба ми е щерка. Имах щастието духовете да ме дарят с две дъщери и двете ще станат добри знахарки. Айла ще може да довърши подготовката на Уба.
— Не! — прекъсна я Айла. — И двете ще довършим обучението на Уба. Ти ще оздравееш. Вече сме тук, има кой да се грижи за теб. Ще се оправиш, само чакай и ще видиш — зажестикулира тя искрено разочарована. — Трябва да оздравееш, мамо.
— Айла, чедо. Духовете ме чакат, скоро ще трябва да отида с тях. Изпълниха ми последното желание, да видя скъпите си същества преди да си тръгна, но не мога да ги карам да чакат още.
Чорбата и церовете мобилизираха последните сили на болната жена. Като резултат от сърцатия опит да се пребори с болестта, изцедила докрай жизнената и енергия, телесната и температура се повишаваше. Блясъкът в лъсналите и от треската очи и руменината по страните и придаваше измамно здрав вид. Но лицето на Иза излъчваше сияние, сякаш бе осветено отвътре. Това не бе руменината на живота. Загадъчното състояние се наричаше сияние на духа и Брун го бе виждал и преди. То представляваше прилив на жизнени сили, преди да я напуснат завинаги.
Ога задържа Дърк в огнището на Брод до късно и върна спящото дете много след залез слънце. Уба го положи на постелята на Айла, която тя бе разстлала. Момичето се бе уплашило и не знаеше какво да прави. Нямаше към кого да се обърне. Креб се бе върнал само колкото да изрисува знаци по Изиното тяло с каша от червена охра и меча мас, докато правеше заклинанията си над нея. Веднага след това се върна в мъничката пещера и повече не се весна.
Уба бе разопаковала всичко и бе подредила огнището, приготвила бе вечерната храна, която никой не вкуси и я бе прибрала. После седна тихичко до спящото бебе, като и се искаше да измисли още някаква задача, все едно каква, само да върши нещо. Макар че работата не можеше да успокои ужаса, който изпитваше, поне се занимаваше с нещо. А това бе по-добре, отколкото просто да седи и да гледа как майка и умира. Най-накрая тя си легна на постелята на Айла и се сви на кравай около бебето, като се гушеше в него в отчаян опит да почерпи топлина и сигурност от някого.
Айла не преставаше да се труди над Иза, като изпробваше всеки хрумнал и цяр и лечение. Не се откъсваше от нея, не смееше да я остави нито за миг от страх, че женицата ще си отиде, докато я няма. Не само тя не мигна тази вечер. Само малките деца спяха. Край всяко огнище в потъналата в мрак пещера мъже и жени се взираха в алената жар на тлеещите огньове или пък лежаха на постелите си с отворени очи.
Небето навън бе облачно и звездите не се виждаха. Сумракът в пещерата стана непрогледен около просторния вход, забулвайки всеки признак на живот освен догарящите въглени на пещерния огън. В безмълвното, ранно утро, все още в потайна доба, Айла разтърси глава от мимолетната дрямка.
— Айла — обади се Иза с дрезгав шепот.
— Какво има, Иза? — попита тя с жестове. Очите на знахарката отразяваха мъждукащата светлина на тлеещите въглени в огнището.
— Искам да ти кажа нещо преди да си отида — зажестикулира Иза, после ръцете и клюмнаха. Трудно и беше да ги движи.
— Не се опитвай да говориш, мамо. Просто си почивай. На сутринта ще си заякнала.
— Не, чедо, трябва да ти го кажа сега. Не ще дочакам утрото.
— Ще и още как. Трябва. Не можеш да ни напуснеш — със знаци и рече Айла.
— Айла, отивам си, трябва да се примириш. Нека да довърша, не ми остава много — Иза пак си почина, докато, Айла чакаше онемяла и отчаяна.
— Айла, винаги съм те обичала най-много. Не знам защо, но е истина. Исках да останеш при мен, да заживееш в Клана. Но скоро мен няма да ме има. И на Креб не му остава много време преди да поеме към отвъдното, а и Брун остарява. А после Брод ще стане вожд. Айла, не можеш да останеш, след като Брод стане вожд. Той все ще намери начин да ти причини болка — Иза отново си почина като притвори очи и с мъка насъбра дъх и сила да продължи. — Айла, щерко моя, мое странно, опако дете, което винаги е полагало толкова усилия, изучих те за знахарка, за да имаш достатъчно висок ранг, да останеш в Клана, дори и да не се задомиш. Но ти си жена, имаш нужда от стопанин, от собствен мъж. Ти не си от Клана, Айла. Рожба си на Другите, там и ти е мястото. Ще трябва да ни напуснеш, чедо, да потърсиш своите хора.