Щом като пламъците се разгоряха, Мог-ър с жестове начена прощалното оплакване, което покърти от дън душа всеки член на Клана. Говори на света на духовете за тяхната любов към знахарката, която се бе грижила за тях, бдяла бе над тях, помагала им бе в болести и болки, забулена в тайна като смъртта. Това бяха ритуални жестове, повтаряха се, в същия вид при всяко погребение, но някои от движенията му се използваха предимно по време на мъжките церемонии и бяха непознати за жените, но въпреки това те разбираха за какво става дума. Макар и външната форма да бе установена, жарта, убедителността и неизразимата скръб на великия, свят мъж извисяваше церемонните му жестове много над обичайния обред.
Със сухи очи Айла се взираше над играещите пламъци в плавните движения на сакатия, еднорък мъж, като изпитваше силата на чувствата му, сякаш бяха нейни. Мог-ър даваше израз на болката и и тя изцяло се отъждестви с него, сякаш бе влязъл в нея и говореше с ума и, чувстваше със сърцето и. Тя не бе единствената, която изпитваше неговата болка като своя. Ебра даде воля на скръбта си, а после я последваха и останалите жени. Уба, с Дърк в ръцете си, усети как в гърлото и се надига приблизителен, безсловесен вопъл и с изблик на облекчение се присъедини към състрадателната жалейка. Айла се взираше пред себе си безучастно, дотолкова погълната от бездната на скръбта си, че не можеше да я изрази. Дори не можеше и сълза да пророни. Не знаеше колко време се бе взирала в хипнотизиращите пламъци с невиждащи очи. Наложи се Ебра да я разтърси, за да дойде на себе си, а след това тя извърна пустия си поглед към стопанката на вожда.
— Айла, хапни нещичко. Това е последното пиршество, на което присъства и Иза.
Айла пое дървената чиния с храна, механично постави в устата си парче месо и едва не се задави, когато се опита да преглътне. Изведнъж скочи на крака и побягна от пещерата. Слепешком тя се запрепъва сред шубраци и камънаци. Отначало краката и я понесоха по познатия маршрут към високопланинската ливада и мъничката пещера, които я бяха приютявали и преди. Но после смени посоката. Откакто бе показала мястото на Брун, то вече не и се струваше нейно, а и последният и престой бе свързан с твърде мъчителни спомени. Вместо това се изкатери на върха на скалата, заслепяваща пещерата им от северните ветрове, които с фучене се извиваха през зимата, и им пазеше завет от напористите есенни ветрища.
Шибана от вятъра, Айла падна на колене на върха и там, останала насаме с неповторимата си печал, тя даде воля на мъката си със сърцераздирателно, напевно ридание, като не преставаше да се клати в ритъм с късащото и се сърце. Креб куцешком излезе след нея от пещерата, зърна силуета и да се очертава на фона на обагрените от залеза облаци и до него долетяха пронизителните и далечни вопли. Колкото и дълбока да беше скръбта му, не можеше да разбере отказа и от утехата да не бъде сама в скръбта си, затварянето и в себе си. Обичайната му проницателност бе замъглена от собствената му печал и той не можеше да разбере, че тя страдаше не само от скръбта си.
Чувство за вина разкъсваше душата и. Тя се обвиняваше за смъртта на Иза. Бе оставила болната жена, за да отиде на Събирането на Клановете, тя бе знахарка, която бе изоставила някого в миг на нужда, и то някого, когото обичаше. Самообвиняваше се в излизането на Иза в планината да търси корен, за да не загуби тя желаната си на всяка цена рожба, завършило с почти гибелното заболяване, което изцеди силите на жената. Чувстваше се гузна за страданието, което бе причинила на Креб, когато несъзнателно бе последвала светлинките до малката зала вдън пещерата дълбоко на изток в недрата на планините. Не стига скръбта и вината, ами бе омаломощена от липса на храна и страдаше от млечна треска от подутите си, болящи я, некърмили гърди. Но най-вече страдаше от угнетеност, за която Иза би намерила лек, ако бе сред живите. Защото Айла бе знахарка, посветила се на облекчаване на болките и спасяване живота на другите, а Иза бе първата и болна, която бе умряла.
Айла най-вече се нуждаеше от рожбата си. Не само имаше нужда да го кърми, необходими и бяха грижите за него, за да я върнат обратно на земята, да я накарат да разбере, че животът продължава. Но когато се върна в пещерата, Дърк спеше до Уба. Креб пак го бе занесъл на Ога да го накърми. Айла се мяташе и въртеше и не можеше да заспи като дори не разбираше, че треската и болката я държат будна. Умът и също бе обърнат изцяло навътре и мисълта за скръбта и вината и не я напускаше.
Когато Креб се събуди, нея я нямаше. Излязла бе от пещерата и отново се бе изкатерила на скалата. Креб я виждаше от разстояние и не сваляше от нея разтревожения си поглед, но не можеше да забележи нито слабостта и, нито треската и.