Айла отново го имитира, после пак го погъделичка. Обичаше да го чува да се смее. Смехът му винаги я караше да се смее и тя самата. После произнесе поредица от звуци, които най-вече би искала да чуе от неговата уста. Не знаеше защо, освен че събуждаше у нея такава нежност, че и идеше да заплаче.
— Ма…ма…ма…ма — рече тя.
— Ма…ма…ма…ма — повтори Дърк. Айла обви сина си с ръце и го притегли към себе си. — Ма…ма — рече пак Дърк.
Той се загърчи да се освободи. Обичаше да се гушка задълго само когато си легнеше да спи и се свиеше до нея. Тя избърса една сълза от ъгълчето на окото си. За разлика от нейните очите му не се просълзяваха и не будеха недоумение. Едрите, кафяви очи на Дърк, хлътнали дълбоко под тежките хребети на веждите, бяха очите на Клана.
— Ма…ма — рече Дърк. Често я зовеше с тези срички, когато бяха насаме, особено след като му ги напомни. — Сега ходи на лов? — запита я той с жестове.
Последните няколко пъти, когато взимаше Дърк със себе си, част от времето тя отдели да му покаже как да държи прашката. Възнамеряваше да му направи прашка, но Зуг я изпревари. Старецът вече не ходеше на лов, но и усърдието му да обучи малчугана радваше Айла. Въпреки че Дърк бе още малък, Айла виждаше у него своята вещина с това оръжие и той бе еднакво горд с миниатюрната си прашка, както и с копийцето си.
Обичаше да привлича вниманието, като се разхождаше наперено с прашка, подпъхната под ремъка на пояса си — освен амулета му това бе единственото нещо, което носеше през лятото — и копие в ръката. Наложи се да измайсторят оръжия-играчки и на Грев. Двоицата предизвикваха весели пламъчета в очите на Клана и приказки за това колко прекрасни малки мъже са. Вече им отредиха бъдещата роля. Когато Дърк откри, че високомерното важничене пред момиченцата бе позволено и дори благосклонно се опрощава и пред възрастните жени, той нито за миг не се поколеба да го упражни до позволените предели, освен към майка си. Дърк знаеше, че майка му е различна. Само тя се смееше с него, само тя участваше в играта на звуци с него, само тя притежаваше меката, златиста коса, която обичаше да докосва. Изобщо не помнеше да го е кърмила, но не искаше да спи с никой друг. Знаеше, че е жена, защото отговаряше на същия жест като останалите жени. Но на ръст тя бе по-висока от който и да е мъж и ходеше на лов. Не бе съвсем сигурен какво беше да ходиш на лов, знаеше само, че мъжете — и майка му — го правеха. Не можеше да определи от кои е — жена или мъж. Бе неповторима. Името, с което бе почнал да я нарича, името, съставено от звуци, сякаш и подхождаше най-добре. Тя бе Ма-ма. А Мама, богинята със златните коси, която боготвореше, не му кимна одобрително, когато се опита да се държи господарски с нея.
Айла постави малката прашка в ръцете на Дърк и като ги направляваше със своите се опита да му покаже как да си служи с нея. По същия начин бе постъпил и Зуг и вече му ставаше ясно за какво става дума. После тя измъкна своята прашка от ремъка на пояса си, намери няколко камъчета и ги запрати по близки предмети. Когато нареди малки камъчета по по-големите канари и продължи да ги уцелва, на Дърк това му се стори забавно. Насъбра още камъни и се заклатушка към нея, за да го направи отново. След известно време загуби интерес и тя отново се залови да бере билки, а Дърк щапукаше след нея. Попаднаха на малини и се спряха да си похапнат.
— Целият си се омазал и лепнеш, сине мой — рече му с жестове Айла, прихвайки в смях на оцапаните му с червен сок личице, ръчички и закръглено шкембе. Вдигна го, пъхна го под мишница и го занесе да го умие на поточето. После намери голямо листо, сви го на фуния и го напълни с вода да си пийнат с Дърк. Дърк се прозя и затърка очички. Постла наметката си за носене в сянката на едър дъб и легна до него, докато заспа.
В тихия летен следобед Айла приседна, опряла гръб на дървото, наблюдавайки прехвърчащите наоколо пеперуди, които в миг застиваха с изпружени назад крилца, заслушана в неспирното жужене на насекомите и в цвърчащия хор от надпяващи се птички. В ума и отново изплуваха събитията от тази сутрин. „Надявам се Уба да е щастлива с Ворн, мислеше си тя. Дано да е добър с нея. Толкова ми липсва като я няма, макар че не е далеч. Просто не е същото. Тя вече ще готви на стопанина си и ще спи с него след уединението. Дано да роди скоро, така ще бъде щастлива.
Ами аз? Никой не се появи от онзи Клан да ме иска. Може пък просто да не могат да намерят пещерата ни. Както и да е, според мен не бяха чак толкова заинтересовани. Радвам се. Не ща да се задомявам с мъж, когото не познавам. Не ща дори тези, които познавам, а и никой от тях не ме иска. Твърде съм висока, дори Друуг едва достига до брадичката ми. Иза все се чудеше дали изобщо ще спра да раста. Почвам и аз самата да се питам. Брод ме мрази. Не може да търпи да има край себе си по-висока от него жена. Изобщо не ме е тормозил, откак се върнахме от Събирането на Клановете. Защо всеки път като ме погледне ме побиват тръпки?