— Сигурно, защото заедно са кърмени. По-близки са от братя. Като че ли са родени от една и съща майка.
Но родените от една и съща майка често си приличат, а те никак не си приличат. Помниш ли онази жена на Събирането на Клановете с двете родени едновременно деца? Не можах да ги различа един от друг.
— Понякога е нещастие да родиш две едновременно, а пък ако са три, никога не ги оставят живи. Че може ли една жена да кърми три едновременно, та нали има само две гърди? — заинтересува се Уба.
— С доста помощ може. Бая зор е за една жена да има две. Да се благодарим от името на Дърк, че млякото на Ога никога не свърши.
— Дано и аз да имам доста мляко — зажестикулира Уба. — Мисля, че ще имам бебе, Айла.
— И аз така си помислих, Уба. Не ти е идвало женското проклятие, откак се задоми, нали така?
— Да. Мисля, че тотемът на Ворн отдавна е чакал този миг. Трябва да е бил много силен.
— Каза ли му вече?
— Мислех да изчакам, за да се уверя, но той се досети. Трябва да е забелязал, че не отивам в уединение. Той много се радва — рече Уба гордо с жестове.
— Добър стопанин ли е, Уба? Щастлива ли си?
— О, да. Добър стопанин е, Айла. Когато разбра, че ще имам бебе, ми каза, че отдавна ме е чакал и е щастлив, че съм заченала отведнъж. Каза ми, че ме е искал още преди да стана жена.
— Това е чудесно, Уба — рече Айла. Спести и истината, че той нямаше коя да вземе, освен самата Айла. „Но за какво съм му притрябвала аз? Защо му е да се задомява за едра, грозна жена, след като може да вземе някоя привлекателна като Уба, при това от потеклото на Иза. Какво ми става? Никога не съм искала да се задомя за Ворн. Сигурно още си мисля какво ще стане с мен като си отиде Креб. Смятам да се погрижа добре за него, за да живее още много време. Само дето ми се струва, че на него не му се живее. Той почти не излиза от пещерата. Ако не се упражнява, няма да може да излезе от пещерата.“
— За какво си се замислила, Айла? Напоследък си толкова мълчалива.
— Мисля си за Креб. Притеснявам се за него.
— Остарял е. Той е много по-стар от мама, а тя си отиде. Още ми липсва, Айла. Ненавиждам мига, когато ще поеме към отвъдния свят.
— И аз, Уба — направи прочувствен жест Айла.
Айла не можеше да си намери място. Често ходеше на лов, а когато не бе на лов, се трудеше с неизтощима енергия. Не можеше да търпи да няма какво да прави. Преглеждаше запасите от целебни билки и ги пререждаше, после се скиташе из околностите, за да попълни останалите и изчерпани билки, а след това се заемаше с пренареждане на цялото огнище. Изплете няколко кошници и рогозки, издяла дървени паници и подноси, измайстори съдове от сурова кожа и брезова кора, нови дрехи, обработваше и гиздеше новите кожи, после се залови с навущата, шапките на опинците за следващата зима. Изработваше непромокаеми съдове за вожда и други течности от мехури и стомаси, построи нова стойка, здраво завързана с ремъци и сухожилия, на която висяха кожените съдове за готвене над огъня. Разширяваше още дупките за мас в плоските камъни на светилниците, изсуши още мъх за фитили, издяла от камък нов набор ножове, стъргалки, триони, свредели и брадви, претърси морския бряг за миди за направата на лъжици и мънички чинии. На свой ред придружи ловците да изсушат месото, береше плодове, семена, ядки и зеленчуци с жените, преся, опече и стри зърното на съвсем фин прах, за да им бъде на Креб и Дърк по-лесно да го дъвчат. И пак не мирясваше.
Креб се превърна в обект на прекалените и грижи. Айла му угаждаше, полагаше за него грижи като никога досега. Готвеше му специалитети, за да предизвика апетита му, правеше му целебни отвари и лапи, караше го да си почива на слънце и го придума да предприеме дълги разходки за раздвижване. По всичко личеше, че му се нравеха вниманието и компанията и, както и идеята да възстанови част от силите и пъргавината си. Но нещо липсваше. Неповторимата близост, непринудената топлота, безкрайните разговори за какво ли не от предишните години ги нямаше. Обикновено се разхождаха мълчаливо. Разговорът между тях бе измъчен и липсваха спонтанните изяви на обич.
Не само Креб се бе състарил. В деня, когато от рида Брун изпровождаше с поглед заминаващите ловци, докато не се превърнаха в мънички точици в степите отдолу, внезапно Айла осъзна колко много се бе променил той. Брадата му вече не бе прошарена, ами бяла, а и косите му бяха в същия цвят. Дълбоки бръчки прорязваха лицето му, образувайки бразди в ъгълчетата на очите му. Коравото тяло бе загубило тонуса си, кожата му бе провиснала, макар че бе още як. Закрачи обратно към пещерата бавно и прекара останалата част на деня в пределите на огнището. Следващия път отиде с ловците, но когато поеха пак, Брун остана, както и Грод, все още негов предан помощник.