Един ден към края на лятото Дърк се втурна тичешком в пещерата.
— Мамо! Мамо! Мъж! Един мъж идва!
Айла хукна към входа на пещерата заедно с всички останали, за да види странникът, който се изкачваше по пътеката откъм морския бряг.
— Айла, мислиш ли, че може да идва за теб? — зажестикулира възбудено Уба.
— Не знам. Не знам нищо повече от теб, Уба. Нервите на Айла бяха изопнати до скъсване, а чувствата и смесени. Надяваше се, че гостенинът бе от Клана на рода на Зуг и същевременно се страхуваше да не би да е. Той поспря да поговори с Брун, после отиде с вожда в огнището му. Не след дълго време Айла видя Ебра да излиза и да се упътва право към нея.
— Брун те вика, Айла — рече тя със знаци.
Сърцето на Айла затупа лудешки. Краката и се подкосиха, докато крачеше към огнището на Брун бе сигурна, че никога няма да може да се изправи на тях. С признателност се строполи в краката на Брун. Той я потупа по рамото.
— Айла, това е Вонд — рече вождът като посочи госта. — Бил е сума ти път да те види, дошъл чак от Клана на Норг. Майка му е болна и тяхната знахарка не е могла да и помогне. Тя сметнала, че може пък ти да знаеш магията, която би могла да и помогне.
На Събирането на Клановете Айла си бе извоювала името на знахарка с голям опит и познания. Мъжът бе дошъл за магията и, а не за нея. Айлиното облекчение надделя огорчението и. Вонд остана само няколко дни, но донесе новини от Клана си. Момъкът, когото бе ранила пещерната мечка, бе презимувал при тях. Тръгнал си бе рано на следващата пролет, ходейки на собствените си крака, като едва забележимо накуцвал. Стопанката му пък родила здрава мъжка рожба, която назовали Креб. Айла поразпита мъжа и приготви за Вонд вързоп, който да отнесе, както и указания за тяхната знахарка. Не знаеше дали лекът и ще се окаже по-ефикасен, но той беше изминал толкова път, поне трябваше да опита.
След като Вонд си тръгна, Брун се замисли за Айла. Известно време бе отлагал да вземе каквото и да е решение, за нея, докато все още съществуваше надеждата, че някой друг Клан ще я сметне за приемлива. Но щом като един пратеник можеше да намери пещерата им, то и другите можеха, ако поискаха. След като измина толкова време, той вече не хранеше никакви надежди. Налагаше се да я устроят някак си в неговия Клан.
Но скоро Брод щеше да стане вожд, а именно той би трябвало да я вземе. Най-добре щеше да бъде, ако Брод сам вземе това решение и докато бе жив Мог-ър, нямаше нужда да избързват. Брун реши да остави въпроса да бъде решен от сина на стопанката му. „Струва ми се, че той вече е превъзмогнал невъздържаното си поведение към нея, мислеше си Брун. Вече не я тормози. Навярно вече е узрял, може би най-сетне е поумнял.“ Но семето на съмнението си оставаше.
Лятото наближи своя многоцветен завършек и в Клана се възцари по-бавния ритъм на студения сезон. Бременността на Уба напредваше нормално, почти чак до второто тримесечие. И тогава секнаха признаците на живот. Опитваше се да пренебрегне нарастващата болка в гърба и обезпокоителните спазми, но когато взе да открива кървави петна, побърза да отиде при Айла.
— От колко време не го усещаш да мърда, Уба? — запита Айла с белязано от тревога лице.
— От доста време, Айла. Какво ще правя сега? Ворн бе толкова доволен от мен, когато почти веднага щом се задомихме, аз заченах. Не искам да загубя рожбата си. Какво ли може да се е объркало? Още малко ми оставаше. Скоро ще дойде и пролетта.
— Не знам, Уба. Да си спомняш да си падала? Напъвала ли си се да вдигаш нещо тежко?
— Мисля, че не, Айла.
— Върни се в огнището си, Уба, и си легни. Ще сваря малко черна брезова кора и ще ти донеса отварата. Де да беше есен, щях да ти донеса от оня змийски корен, дето Иза ми го донесе. Но вече снегът е твърде дълбок, за да ходя надалеч. Ще се опитам да измисля нещо. И ти си помисли, Уба. Знаеш почти всичко, което знаеше Иза.
— Вече мислих, Айла, но не мога да се сетя за нещо, което да накара бебето отново да зарита, след като веднъж е спряло.
Айла не намираше думи. В себе си и тя, и Уба прекрасно разбираха, че положението е безнадеждно и тя споделяше тревогата на младата жена.
Следващите няколко дни Уба прекара в постелята, вкопчила се като удавник за сламка в надеждата, че нещо ще и помогне, като си знаеше, че вече няма на какво да се надява. Болката в гърба и стана почти непоносима и едничките цярове, които я притъпяваха, я караха на сън — упоен, неспокоен сън. Но спазмите не прерастваха в контракции, родилните мъки не щяха да започнат.