Щом прекрачи входа на пещерата, дълбоко си пое въздух. Толкова огромно облекчение изпита, че изобщо не и правеше впечатление леденият дъжд, просмукващ се от кожената и дреха. Нагази в разкаляното мочурище пред входа на пещерата и се запъти към потока, потрепервайки от внезапно побилите я хладни тръпки. От заснежените ивици, почернели от ръсещите се от множеството огньове сажди, по склона се стичаха кални струйки вода и даваха скромния си принос за проливния порой, издуващ скования в лед поток.
Кожените и опинци не държаха по червеникавокафявата тиня, по средата се подхлъзна и се отърколи до потока. Волно веещите и се коси полепнаха о главата и и провиснаха в дебели кичури, подгизнали от влага, стичаща се по калта, полепнала по дрехите и преди дъжда да я отмие. Дълго време стоя на брега на потока, който се опитваше да се освободи от ледената си обвивка, наблюдавайки как мътните води търкалят парчета лед и ги запокитват в неизвестна посока.
Когато с мъка се изкатери по хлъзгавия рид, зъбите и тракаха, докато се взираше в навъсеното небе, което незабележимо се проясняваше отвъд източното било. Наложи се да преодолява невидима преграда, която заприщваше входа на пещерата и усети как в мига, в който влезе, отново се появи чувството на страх.
— Айла, вир вода си. Защо излизаш навън в този дъжд? — зажестикулира Креб. Взе парче дърво и го хвърли в огъня. — Събличай мокрите си дрехи и ела край огъня. Ще простинеш.
Преоблече се, после седна до Креб край огъня, признателна, че мълчанието помежду им вече не бе напрегнато.
— Креб, толкова се радвам, че снощи си поговорихме. Ходих до потока, ледът се пропуква. Иде лято, пак ще можем да ходим на дълги разходки.
— Да, Айла, лятото иде. Щом искаш, пак ще правим дълги разходки… през лятото.
Студени тръпки побиха Айла. Имаше ужасното чувство, че никога вече няма да се разхожда дълго с него и и се струваше, че и Креб го знае. Протегна ръце и те се прегърнаха, сякаш за последен път.
Към пладне дъждът отслабна и се превърна в тягостен ръмеж, а следобед съвсем престана да вали. От плътните облаци изплува бледото, изнурено слънце, но и то не можа да стопли и изсуши подгизналата земя. Въпреки мрачното време и оскъдицата, Кланът се вълнуваше около заслужаващото пиршество събитие. И без това не сменяха вождовете си толкова често, а и същевременната смяна на мог-ъра го правеше изключително. Ога и Ебра, а и Брак — всички щяха да играят роля в церемонията. Седемгодишният малчуган щеше да стане следващият неоспорим наследник на вожда.
Ога се бе превърнала в сплетен възел от изопнати нерви. Час по час скачаше да проверява всяко огнище, където се готвеше храна. Ебра се опита да я успокои, но и самата Ебра не бе толкова спокойна. Опитвайки се да се прави на по-възрастен, Брак командваше малките деца и заетите жени. Най-сетне Брун се намеси и го повика настрани да упражнят още веднъж ролята му. Уба отведе децата край огнището на Ворн, за да не се пречкат и след като повечето приготовления приключиха и Айла се присъедини към тях. Освен да помага при готвенето, единствената задача на Айла щеше да бъде да приготви татул за мъжете, след като Креб и бе казал да не прави напитката от корени.
До вечерта останаха да се стрелкат насам-натам само няколко разпокъсани облачета, преди пълната луна да огрее голата, безжизнена местност. Вътре в пещерата гореше голям огън отвъд последното огнище, ограден от кръг факли.
Айла седеше сама на кожата си и се взираше в огънчето на домашното огнище, което пращеше и припукваше наблизо. Все още не бе успяла да се отърси от неспокойството си. Реши да отиде до входа на пещерата да погледне луната преди да започне празненството, но тъкмо ставаше и зърна знака на Брун и с тежки стъпки се отправи обратно. Когато всички заеха определените си места, Мог-ър излезе от дома на духовете, последван от Гуув, и двамата загърнати в мечи кожи.
Щом като славният, тачен мъж призова духовете за последен път, годините му сякаш се отърколиха от него. Красноречивите му, познати жестове притежаваха повече мощ и убедителност, каквито Кланът не бе виждал от години. Изпълнението му бе майсторско. Владееше аудиторията си с умението на виртуоз, като предизвикваше отклика им с идеалния си избор на подходящия момент в редуващите се един след друг напрегнати върхове на изискващите спомени чувства до кулминационната точка, която изцеждаше и последната им сила и ги оставяше изчерпани. До него Гуув бе бледо копие. Младежът бе подходящ за мог-ър, дори го биваше, но не можеше да се сравнява с Великия Мог-ър. Най-могъщият магьосник, когото Кланът някога бе имал, бе провел последната си и най-внушителна церемония. Когато отстъпи мястото си на Гуув, Айла не бе единствената, която заплака. Със сухи очи Кланът ридаеше със сърцата си.