— Дъъъррк! — изпищя тя и зърна как Уба го грабва, после се строполява върху него, сякаш се опитваше да предпази мъничкото му телце със своето. Айла се втурна към тях, после внезапно се сети за нещо, което я ужаси. — Креб! Той е в пещерата! — Закатери се по люшкащия се рид, опитвайки се да се добере до триъгълния вход. Огромна скала се свлече по стръмната стена, в която бе отвора и рикоширайки о едно дърво, което стана на трески от удара се сгромоляса на земята до Айла. Тя изобщо не забеляза. Бе безчувствена от уплаха. Спомените, скътани в стария и кошмар, бяха на свобода, но от явната паника бяха хаотични и разпокъсани. В грохота на земетресението тя дори не дочу думата на отдавна забравения език, откъснала се от устата и.
— Маааммоо!
Земята под краката и хлътна няколко метра, после отново се надигна. Падна и се опита да се изправи и тогава видя сводестият таван на пещерата да се срутва. Назъбени отломки, откъснати от високия таван, полетяха надолу, раздробявайки се при удара. После се посипаха още. Навсякъде около нея летяха камъни и трополяха по скалната повърхност, търкулваха се по лекия наклон и цамбурваха в ледения поток. Ридът на изток се напука и половината се катурна.
В пещерата се сипеше порой от скали, камъчета и прахоляк, примесен с неравномерния грохот на едри отломъци от стените и сводестия таван. Навън високите иглолистни дървета танцуваха като непохватни великани, а голите, широколистни дървета, тресяха безлистни клони в тромав трепет в ускорения ритъм на гръмотевичната погребална песен. Цепнатината в стената близо до източната страна на входа, точно срещу пълния от извора вир, се разшири и с трясък от нея рукна камънак и чакъл. Тя прокара още един подземен проход, който стовари отломките си на просторната площадка пред пещерата, преди да се отправи в първото си пътуване по реката. Грохотът от земните недра и сгромолясващите се скали заглушаваха писъците на пощурелите от ужас хора. Шумът бе оглушителен.
Най-сетне земетресението утихна. От планината се откъснаха няколко последни скали, заподскачаха, търкулнаха се и после, застинаха. Зашеметени и уплашени, хората взеха да се надигат и се залутаха наоколо о невиждащи очи, като се опитваха да дойдат на себе си. Насъбраха се около Брун. Винаги бяха намирали опора в него, твърд бе като скала. Стекоха се към сигурността, която той винаги бе представлявал.
Но Брун не стори нищо. След всичките си години на вожд той смяташе за най-голяма своя грешка решението да избере за вожд Брод. Едва сега съзнаваше колко сляп бе за недостатъците на сина на стопанката си. Дори в добродетелите му, неустрашимият му бабаитлък и безразсъдния му кураж, Брун вече съзираше изявата на същия пренебрежителен егоизъм и импулсивен нрав. Но не това бе причината Брун да не стори нищо. За добро или за лошо Брод вече беше вожд. Твърде късно бе Брун да се намесва и да подготвя друг мъж, макар да знаеше, че Кланът ще му позволи. Единствената надежда Брод да стане някога вожд, единствената надежда за Клана, бе да го накарат да ги поведе сега. Брод бе казал, че той е вождът — предизвикателно, съвсем необуздано Брод бе заявил, че той е вожд. „Е, води ги, Брод, помисли си Брун. Направи нещо. Каквито и решения да вземаше Брод оттук нататък или дори да не вземеше, Брун нямаше да се меси.“
Когато Кланът се увери, че Брун няма да поеме отново водачеството, най-сетне се извърнаха към Брод. Бяха свикнали с традициите си, приучени бяха на йерархичната стълбица, а и Брун се бе оказал твърде добър вожд, твърде отговорен, твърде неоспорим. Бяха свикнали в тежки моменти той да поема водачеството, привикнали бяха да разчитат на спокойната му разумна преценка. Не знаеха какво да сторят сами, не можеше сами да взимат решения, без да имат вожд. Дори Брод очакваше Брун да поеме нещата в свои ръце и той имаше нужда да се опре на някого. Когато в края на краищата Брод осъзна, че бремето сега лежи на плещите му, той се опита да го поеме. Наистина се опита.
— Липсват ли хора? Има ли ранени? — зажестикулира Брод. Разнесе се тиха, всеобща въздишка на облекчение. Най-сетне някой щеше да стори нещо. Хората взеха да се стичат на семейни групи и докато Кланът се събираше след изненадани възклицания при вида на някой от близките, които бяха смятали за погинали, като по чудо се оказа, че никой не липсва. След всичките тези сгромолясващи се скали и люшкаща се земя дори нямаше тежко ранен. Натъртени, порязани, одраскани имаше, но нямаше счупени кости. Но това не бе съвсем вярно.
— Къде е Айла? — извика Уба с панически глас.
— Ето ме — отвърна Айла и се спусна обратно по склона, забравила за миг за какво бе тръгнала.
— Мамо! — извика Дърк и отскубвайки се от закрилящата го прегръдка на Уба, се втурна към нея. Айла се впусна бегом, с един замах го вдигна, прегърна го здраво и го отнесе обратно.
— Уба, има ли ти нещо? — запита тя.
— Не, нищо сериозно.
— Къде е Креб? — И тогава Айла се сети. Тикна Дърк в ръцете на Уба и бегом се закатери по склона.
— Айла! Къде си тръгнала? Не влизай в пещерата! Може да има още трусове.
Айла не видя предупреждението, нито пък имаше, нужда от него. Втурна се в пещерата право към огнището на Креб. От време на време се свличаха камъни и чакъл, като се трупаха на малки купчинки на земята. Освен няколкото скали и пластът прах, домът им в пещерата не бе покътнат, но Креб го нямаше. Айла провери всички огнища, Някои бяха съвсем студени, но повечето имаха още какво да се спаси от тях. Креб го нямаше в никое от огнищата. Поколеба се пред тесния отвор, водещ към дома на духовете, после прекрачи прага му, но бе твърде тъмно и нищо не се виждаше. Щеше да и трябва факла. Реши първо да провери останалата част от пещерата.
Посипа я ронещ се чакъл и тя отскочи в страни. Зъбест отломък се сгромоляса на земята, одрасквайки ръката и. Претърси стените, после кръстоса помещението напред-назад като бъркаше в тъмните сенки зад съдовете с хранителни запаси и огромните скали в сумрачната пещера. Тъкмо щеше да отиде за факла, когато реши да провери за последно на едно място.
Откри Креб до Изината погребална могила. Лежеше на сакатата си страна със свити крака, едва ли не сякаш бяха вързани в позата на зародиша. Големият, величествен череп, който бе закрилял могъщия му мозък, вече не го закриляше. Тежката канара, която го бе разбила, се бе откъртила на няколко метра. Бе умрял на място. Коленичи до тялото и сълзите и бликнаха.
— Креб, о, Креб. Защо ти трябваше да влизаш в пещерата? — с жестове рече тя. Люлееше се напред-назад на колене, като ридаеше името му. После по някакви необясними причини се изправи и взе да прави движенията, които го бе видяла да прави над Иза — погребалният обред. Мълчаливи сълзи замъглиха погледа и, докато високата, руса жена, сама сред осеяната с камънаци пещера, плавно изпълняваше древните, символични движения с грация и изящество, равни на тези на самия славен свят мъж. Доста от движенията тя не разбираше и никога нямаше да разбере. Това бе последният и дар за едничкия баща, когото познаваше.