— Къде е Айла? — извика Уба с панически глас.
— Ето ме — отвърна Айла и се спусна обратно по склона, забравила за миг за какво бе тръгнала.
— Мамо! — извика Дърк и отскубвайки се от закрилящата го прегръдка на Уба, се втурна към нея. Айла се впусна бегом, с един замах го вдигна, прегърна го здраво и го отнесе обратно.
— Уба, има ли ти нещо? — запита тя.
— Не, нищо сериозно.
— Къде е Креб? — И тогава Айла се сети. Тикна Дърк в ръцете на Уба и бегом се закатери по склона.
— Айла! Къде си тръгнала? Не влизай в пещерата! Може да има още трусове.
Айла не видя предупреждението, нито пък имаше, нужда от него. Втурна се в пещерата право към огнището на Креб. От време на време се свличаха камъни и чакъл, като се трупаха на малки купчинки на земята. Освен няколкото скали и пластът прах, домът им в пещерата не бе покътнат, но Креб го нямаше. Айла провери всички огнища, Някои бяха съвсем студени, но повечето имаха още какво да се спаси от тях. Креб го нямаше в никое от огнищата. Поколеба се пред тесния отвор, водещ към дома на духовете, после прекрачи прага му, но бе твърде тъмно и нищо не се виждаше. Щеше да и трябва факла. Реши първо да провери останалата част от пещерата.
Посипа я ронещ се чакъл и тя отскочи в страни. Зъбест отломък се сгромоляса на земята, одрасквайки ръката и. Претърси стените, после кръстоса помещението напред-назад като бъркаше в тъмните сенки зад съдовете с хранителни запаси и огромните скали в сумрачната пещера. Тъкмо щеше да отиде за факла, когато реши да провери за последно на едно място.
Откри Креб до Изината погребална могила. Лежеше на сакатата си страна със свити крака, едва ли не сякаш бяха вързани в позата на зародиша. Големият, величествен череп, който бе закрилял могъщия му мозък, вече не го закриляше. Тежката канара, която го бе разбила, се бе откъртила на няколко метра. Бе умрял на място. Коленичи до тялото и сълзите и бликнаха.
— Креб, о, Креб. Защо ти трябваше да влизаш в пещерата? — с жестове рече тя. Люлееше се напред-назад на колене, като ридаеше името му. После по някакви необясними причини се изправи и взе да прави движенията, които го бе видяла да прави над Иза — погребалният обред. Мълчаливи сълзи замъглиха погледа и, докато високата, руса жена, сама сред осеяната с камънаци пещера, плавно изпълняваше древните, символични движения с грация и изящество, равни на тези на самия славен свят мъж. Доста от движенията тя не разбираше и никога нямаше да разбере. Това бе последният и дар за едничкия баща, когото познаваше.
— Мъртъв е — рече Айла с жест на лицата, вперили се в нея, когато излезе от пещерата.
Заедно с останалите и Брод я изпрати с поглед, после огромен страх го завладя. „Та нали тя откри пещерата, нали към нея бяха благосклонни духовете? И след като я прокълна, разтресоха земята и срутиха пещерата, която тя бе открила. Сърдеха ли му се, че искаше да я прокълне? Да не би да бяха срутили пещерата, която тя откри, защото ги бе разгневил? Ами ако и останалите от Клана си помислят, че той им е докарал това бедствие на главите?“ В най-съкровените кътчета на суеверната си душа той трепереше пред злата поличба и се боеше от гнева на духовете, който бе сигурен, че бе предизвикал. После в моментен проблясък на изопаченото си мислене той реши, че ако я обвинеше нея, преди някой да се е сетил да го обвини него, никой не може да каже, че вината е негова и духовете ще излеят гнева си върху нея.
— Заради нея стана! Тя е виновна! — с внезапен жест отсече Брод. — Тя е тази, която разгневи духовете. Тя е тази, която престъпваше традициите ни. Видяхте с очите си. Държа се безочливо, не зачита вожда. Налага се да я прокълнем. И тогава духовете ще бъдат доволни отново. Тогава ще разберат колко ги почитаме. Тогава ще ни отведат до нова пещера, дори по-хубава, дори по-щастлива. Ще го сторят. Знам, че ще го сторят. Прокълни я, Гуув! Сега, веднага я прокълни! Прокълни я! Прокълни я!
Всички глави се извърнаха към Брун. Той се бе вторачил право пред себе си, стисна челюсти, свил юмруци и мускулите на гърба му играеха от напрежение. Не се помръдваше, не се намесваше, макар че това му костваше цялата воля без остатъка. В Клана се спогледаха смутено един друг, после вдигнаха очи към Гуув, после към Брод. Гуув гледаше втренчено Брод напълно невярващ. „Как може да обвинява Айла? Ако някой бе виновен, то това бе Брод.“ И тогава Гуув разбра за какво става дума.
— Аз съм вожд, Гуув! Мог-ър си ти. Заповядвам ти да я прокълнеш. Прокълни я със смъртно проклятие!
Гуув се извърна рязко, вдигна една горяща, лепкава борова клонка от огъня, стъкнат, докато Айла бе в пещерата, заизкачва се по склона и изчезна в тъмния, триъгълен вход. Внимателно заобикаляше свлеклия се камънак, като се пазеше от тук-там свличащите се камъни и чакъл и знаеше, че един нов трус може да изсипе тонове на главата му и му се щеше това да стане, преди да стори това, което му бе заповядано. Влезе в дома на духовете и подреди свещените кости на пещерната мечка в успоредни редици, като поставяше всяка кост с церемонии движения. После произнесе на глас словата, известни само на мог-ърите, ужасните названия на злите духове. Обръщението, което им даваше власт.