При първото си влизане в пещерата не можа чак толкова да осъзнае какви бяха разрушенията. Взираше се в непознатото място с благодарност, че Кланът бе останал навън. Като си пое дълбоко въздух, тя се отправи забързано към огнището на Креб, без да обръща внимание на несигурното състояние на пещерата. Ако не вземеше необходимите и за оцеляване неща, смъртта и бе сигурна.
Отмести един камък от постелята си, изтупа рунтавата си дреха и взе да трупа връз нея нещата. Целебната и торба, прашката и, два чифта навуща, опинци, калъфки за ръцете, подплатена с козина дреха, качулка. Чашата и и купата и, меховете за вода, сечива. Отиде в дъното на пещерата и намери запасите от концентрирани, висококалорични питки за път от сушено месо, плодове и мазнина. Разтърси се сред камънаците и намери брезовите съдове с кленова захар, ядки, сушени плодове, стрито печено зърно, ивици сушено месо и риба и няколко зеленчука. Разнообразието не бе чак толкова голямо за края на сезона, но бе задоволително. Изхвърли прахоляка от кошницата си за бране и взе да я пълни.
Вдигна наметалото, с което бе носила Дърк, и го притисна към лицето си и усети да напират сълзи. Нямаше да и послужи, нали нямаше да вземе Дърк със себе си? Тури го и него в кошницата. Поне можеше да вземе нещо, което бе свързано с него. Облече се топло. Все още сезонът бе в началото си, из степите щеше да бъде студено. На север можеше още да е зима. Още не бе мислила сериозно за посоката, знаеше, че трябва да стигне сушата на север от полуострова.
В последния миг реши да вземе и кожения навес, който ползваше, когато ходеше с мъжете на ловни набези, макар че всъщност не беше неин. Можеше да вземе всичко, което и принадлежеше, каквото останеше щеше да бъде изгорено. И тя смяташе, че по право и се пада пай от храната, но навесът бе на Креб и се ползваше от хората край огнището му. Креб го нямаше, а и без това никога не бе го използвал и не мислеше, че щеше да има нещо против.
Сгъна го върху кошницата си за бране, после метна тежкия товар на гърба си и завърза ремъците, които го придържаха сигурно на мястото му. Отново занапираха сълзи щом застана насред огнището, което и бе станало дом само няколко дни след като Иза я намери. Повече едва ли щеше да ги види. Калейдоскоп от спомени премина с грохот през съзнанието и, като само за миг се спираше на по-значителните епизоди. Накрая се сети за Креб. „Ще ми се да разбера, коя бе причината, за тази твоя болка, Креб. Навярно някой ден ще разбера, но толкова се радвам, че си поговорихме онзи ден преди да поемеш за света на духовете. Нивга няма да забравя нито теб, нито Иза, нито Клана.“ После Айла излезе от пещерата.
Никой не я поглеждаше, но всички знаеха за появата и. Спря пред притихналия вир току пред пещерата да напълни меховете си и си спомни още нещо. Преди да загребе и да наруши огледалната повърхност тя се надвеси и се огледа. Внимателно оглеждаше чертите си, този път не изглеждаше грозна, но не от себе си се интересуваше. Искаше да види как изглеждат в лице Другите.
Когато се изправи, Дърк се напъваше да се освободи от задържащите го ръце на Уба. Ставаше нещо, което засягаше майка му. Не бе сигурен какво, но не му харесваше. Дръпна се рязко, отскубна се и се втурна към Айла.
— Ти заминаваш — обвини я той, започвайки да разбира и възмущавайки се, че не са му казали. — Облякла си се и заминаваш.
Айла се поколеба само частица от мига, после протегна ръце, докато той се отпусна в прегръдката и. Вдигна го и силно го притисна към себе си като се бореше с напиращите сълзи. Постави го на земята и клекна на едно ниво с него, като го гледаше право в едрите, кафяви очи.
— Да, Дърк, заминавам. Налага се да замина.
— Вземи ме със себе си, Мамо. Вземи ме със себе си! Не ме оставяй!
— Не мога да те взема със себе си, Дърк. Трябва да останеш тук с Уба. Тя ще се грижи за теб. А и Брун.
— Не искам да оставам тук! — неистово зажестикулира Дърк. — Искам да дойда с теб. Не заминавай и не ме оставяй!
Уба се приближи. Налагаше се, трябваше да отведе Дърк от духа. Айла отново прегърна сина си.
— Обичам те, Дърк. Никога не го забравяй. Обичам те — Тя го вдигна и го подаде в ръцете на Уба. — Грижи се за сина ми вместо мен Уба — рече и тя с жест, като се взираше в тъжните и очи, които хем се отвръщаха, хем я виждаха. — Грижи се за него,… сестро моя.
Брод ги гледаше и все повече се вбесяваше. Тази жена бе мъртва, тя бе дух. Защо не се държеше като дух? А и някои от Клана не се отнасяха с нея като с дух.
— Това е дух — с гневни жестове рече той. — Тя е мъртва. Не знаете ли, че е мъртва?
Айла закрачи право към Брод и застана с целия си ръст пред него. И на него му бе противно да не я види. Опита се да не и обърне внимание, но тя го гледаше отвисоко, а не бе паднала в нозете му, както би трябвало.