Момичетата се нуждаеха от по-кротки тотеми, не биваше да са по-силни от мъжките, за да не прогонят оплодителната течност и жената да остане бездетна. Сети се за Иза. Дълги години и нейната антилопа сайга се бе оказала твърдо недостъпна за тотема на другаря и, а дали беше така? Мог-ър често си задаваше този въпрос. Иза знаеше повече магии, отколкото предполагаха хората и не бе щастлива с мъжа, на който бе дадена. В много отношения не я обвиняваше. Винаги се бе държала, както трябва, но напрежението между тях бе очевидно. „Е, мъжът вече не е между живите“, помисли си Креб. „Мог-ър ще се грижи за прехраната и, щом не може да и е другар“.
Като неин побратим, Креб никога не можеше да вземе Иза, щеше да бъде противно на всички традиции, но той доста отдавна бе загубил желанието си за партньорка. Иза бе добър събеседник, готвеше му и се грижеше за него от дълги години и вече можеше да бъде по-приятно край огнището без непрекъснатата семка на враждебността. И Айла можеше да допринесе за това. Креб усети да го залива блага топлина като се сети за мъничките и ръчички, протегнати да го прегърнат. „После“, каза си той „първо Она“.
Тя бе кротко, доволно бебе, което често се взираше в него сериозно с големите си кръгли очички. Наблюдаваше всичко с безмълвен интерес, нищо не пропускаше или поне така изглеждаше. В ума му изпърха образ на бухал. Не беше ли прекалено силен? „Бухалът е хищник, но напада само дребни животни“, помисли си той. Когато една жена имаше силен тотем, тотемът на другаря и трябваше да е по-силен. Никой мъж без силно покровителство не можеше да вземе жена с тотем на бухал, но може би тя щеше да се нуждае от мъж със силен пазител. И така бухал, реши той. Всички жени имат нужда от другари със силни покровители. „Затова ли не си взех другарка?“, помисли си Креб. „Каква закрила ти дава една сърна?“ Рожденият тотем на Иза е по-силен, Креб не бе се сещал с години за кротката, боязлива сърна — неговия тотем. И тя обитаваше тези гъсти гори като глигана, сети се той изведнъж. Магьосникът бе един от малцината, които имаха два тотема — този на Креб бе сърната, а на Мог-ър — Урсуз.
Урсуз Спелеус, пещерната мечка, грамадният вегетарианец, извисяващ се над всеядните си братовчеди поне два пъти по-високо, с огромно рунтаво туловище три пъти по-тежък от тях, най-голямата мечка на всички времена, обикновено трудно се ядосваше. Но една уплашена женска мечка се нахвърли върху беззащитното, сакато момче, което, потънало в мисли, бе се приближило много близко до малкото и. Майката на момчето го намери, разкъсан и кървящ, окото му бе отхвръкнало заедно с половината лице и тя се грижи за него докато оздравее. Отряза безполезната му, парализирана ръка под лакътя, смазана от необикновената сила на огромното същество. Скоро след тази случка, предишният Мог-ър избра осакатеното и покрито с белези дете за свой ученик като му каза, че Урсуз го е избрал, изпитал го е и го е счел за достоен, лишил го е от око, за да покаже, че Креб е под негова закрила. Трябва да се гордее с белезите си, това са знаците на новия тотем, му казаха.
Урсуз никога не позволи духа му да бъде погълнат от жена и да се роди дете. Пещерната Мечка предлагаше закрилата си само след изпитание. Малцина бяха избраниците, още по-малко оживяха. Окото му бе висока цена, но Креб не съжаляваше. Той бе Мог-ър. Никой магьосник не е притежавал властта му, а тази власт, Креб бе убеден, му бе дадена от Урсуз. А сега Мог-ър молеше тотема си за помощ. Стиснал амулета си, умоляваше духа на Великата Мечка да му разкрие духа на тотема, който закриля момичето, потомка на Другите. Това бе истинско изпитание на способностите му и той изобщо не бе сигурен, че до него ще достигне послание. Съсредоточи се върху детето и малкото, което знаеше за нея. „Безстрашна е“, помисли си той. Прояви открито привързаността си към него, без да изпитва страх нито от него, нито от неодобрението на Клана. Рядкост за момиче, момичетата обикновено се криеха зад майките си, когато бе наблизо. Любопитно бе и бързо схващаше. В съзнанието му взе да се оформя образ, но той го отблъсна. Не, този не става, тя е жена, а това не е женски тотем. Прочисти ума си и се опита отново, но образът се появи отново. Реши да го остави да се прояви докрай, може би водеше към нещо друго.
Представи си стадо пещерни лъвове, които лениво се топлеха на горещото лятно слънце сред необятните степи. Имаше две малки. Едното подскачаше игриво във високата, суха трева, като вреше любопитно носле в дупките на гризачите и ръмжеше, ужким напада. Бе женско, именно то щеше да стане лъвица — главният ловец на стадото. То, а не някой друг щеше да носи плячката си на самеца. Малкото заподскача към самеца с рунтавата си грива и се опита да го примами да си поиграят. Безстрашно протегна лапичка и тупна възрастната котка по огромната муцуна. Докосна го нежно, почти милувка. Грамадният лъв я отблъсна и я настъпи с тежката си лапа, после взе да ближе малкото с дългия си, груб език. „И пещерните лъвове отглеждат малките си с обич и дисциплина“ мислеше си той, като се питаше, защо му се явява тази гледка на котешко, домашно блаженство.