— Как е детето тази вечер? — направи знак той.
— Спи по-кротко. Болките и почти преминаха. Пита за теб — отвърна Иза.
Креб изсумтя с вътрешно задоволство.
— Иза, сутринта и направи амулет. Жената се поклони в знак, че е разбрала, после пак скочи да провери храната и водата. Не можеше да не се движи. Тъй щастлива бе, че не я свърташе на едно място. Айла оставаше. „Креб сигурно е разговарял с тотема, и“, помисли си Иза и сърцето и туптеше от възбуда. Майките на двете новородени бяха направили амулетите същия ден. Правеха го така че всички да разберат, че децата им ще научат тотемите си на пещерната церемония. Това предвещаваше добра съдба за децата и двете жени още малко щяха да се пръснат от гордост. Затова ли Креб се бави толкова? Не ще да му е било лесно. Иза се чудеше какъв ли е тотемът на Айла, но подтисна желанието си да попита. И без това нямаше да и каже, а и тя щеше много скоро да научи.
Донесе храната на побратима си и чай за двамата. Седнаха кротко един до друг и помежду им се възцари уютна и нежна топлина. Когато Креб привърши бяха единствените все още будни.
— Ловците ще излязат сутринта — рече Креб. — Ако уловът им е добър, церемонията ще бъде на другия ден. Нали ще си готова?
— Проверих си торбата, корените ще стигнат. Ще съм готова — направи знак Иза като показваше кесийка. Тя се различаваше от останалите. Кожата и бе боядисана в тъмно кафеникаво-червено със ситно стрита червена охра смесена с мечата мас, с която се обработваше кожата от пещерна мечка, от която бе направена. Никоя друга жена не притежаваше предмет, боядисан в свещеното червено, макар че всеки от Клана носеше по едно парченце червена охра в амулета си. Това бе най-святата реликва, която Иза притежаваше. — Утре сутринта ще се пречистя.
Креб отново изсумтя. Обикновено мъжете го използваха, за да отговорят уклончиво на жените. Значението му бе само, че са разбрали жената, без да придават особено значение на това, което е казала. За миг и двамата се умълчаха, после Креб остави купичката си чай и погледна посестримата си.
— Мог-ър ще храни теб и момичето, а и детето ти, ако е момиче. В новата пещера ще споделяш огнището Иза — каза той, после посегна към тоягата си, за да се подкрепя като става и закуцука към мястото си за спане.
Иза почти бе станала, но си седна като ударена от гръм от тази вест. Това надминаваше всичките и очаквания. След като бе останала без другар, тя знаеше, че някой друг мъж ще трябва да я храни. Беше се опитала да не мисли за съдбата си — нямаше значение какво чувства, Брун нямаше да я пита — но понякога не можеше да не мисли за това. От възможните избраници едни не и се нравеха, а останалите и се струваха малко вероятни.
Единият беше Друуг. След като майката на Гуув загина в земетресението, той остана сам. Иза уважаваше Друуг. Той бе най-добрият майстор на сечива в Клана. Всички можеха да откъртят люспи от някоя кремъчна канара и да си направят груба брадвичка или стъргало, но Друуг бе наистина надарен в това отношение. Той така очертаваше предварително камъка, че люспите, които отцепва да имат желания от него размер и форма. Неговите ножове, стъргала, всичките му сечива се ценяха високо. Ако изборът бе неин, от всички мъже в Клана Иза щеше да избере Друуг. Беше се държал добре с майката на Креб. Между тях бе съществувала неподправена привързаност.
И въпреки това по-вероятно бе да му дадат Ага, много добре знаеше Иза. Ага бе по-млада и вече майка на две деца. Синът и, Врон, скоро щеше да има нужда от ловец, който да отговаря за обучението, му, а бебето, Она, се нуждаеше от мъж, който да я храни, докато не порасне и не я дадат на някого. Майсторът на сечива може би щеше да прибере и майка и, Аба. И старицата се нуждаеше от домашно огнище като дъщеря си. Поемането на всички тези отговорности щеше доста да промени живота на кроткия, прибран майстор на сечива. От време на време Ага бе трудно поносима и не проявяваше разбирането на майката на Гуув, но Гуув щеше и без това да се задомява скоро, а Друуг имаше нужда от жена.
За Гуув като другар изобщо не ставаше дума. Прекалено млад бе, току-що станал мъж и дори още не бе имал другарка. Брун никога нямаше да му даде стара жена и Иза щеше да се чувства по-скоро като майка, отколкото като другарка.
Иза бе мислила какво ще е да живее с Грод, Ука, Зуг, другарят на майката на Грод. Грод бе студен и лаконичен, но никога жесток, а предаността му към Брун бе безпрекословна. Нямаше да има нищо против да живее с Грод даже въпреки че щеше да бъде втора жена. Но Ука бе сестра на Ебра и никога не можеше да прости на Иза положението, което бе узурпирала от посестримата и. А и след смъртта на сина си — още преди да се задоми — Ука тъгуваше и се бе затворила в себе си. Дори Овра, дъщеря и, не можеше да смекчи болката и. „Край това огнище се е настанила твърде много мъка“, мислеше си Иза.