Втората и нощ самичка не бе по-добра от първата. Леден ужас се бе настанил под лъжичката и заедно с глада и. Никога в живота си не бе изпитвала такъв страх, никога не бе оставала тъй гладна, никога не е била толкова самотна. Толкова болезнено преживяваше загубата, че започна да заличава спомена за земетресението и живота си преди това, а мислите за бъдещето я довеждаха до ръба на паниката и тя се бореше да прогони и тези страхове от ума си. Не искаше да мисли за това какво може да и се случи, нито за това кой ще се грижи за нея.
Живееше минута за минута, преодолявайки следващото препятствие, прекосявайки следващия приток, покатерила се на следващия дънер. Вървенето по течението на реката се превърна в самоцел, не защото щеше да я отведе някъде, а защото само то я водеше в някаква посока, даваше и някаква цел, някакъв начин на действие. Бе по-добре, отколкото да не правиш нищо.
След известно време празнотата в стомаха и се превърна в тъпа болка, която заглушаваше съзнанието и. От време на време, докато си пробиваше път напред, плачеше, а сълзите и оставяха бели бразди по мърлявото и лице. Дребното и голо телце бе цялото в кал, а косите и, нявга почти бели, фини и меки като коприна, бяха се сплъстили около главата и в едно кълбо от борови иглички, клонки и кал.
Пътуването стана по-трудно, когато вечнозелената гора премина в по-ниска растителност, а покритата с борови иглички почва на гората, отстъпи на труднопреодолими храсталаци, билки и треви — типичната настилка под по-оскъдните корони на широколистните дървета. Когато заваляваше, тя се сгушваше на завет под някой повален дънер, под канара или надвиснала оголена скала или просто джапаше през калта като не обръщаше внимание на леещата се вода отгоре. Вечер събираше сухи, меки листа останали от предишния сезон на купчини и пропълзяваше в тях да си легне.
Изобилието на питейна вода пречеше на обезводняването, опасно да предизвика хипотермия — спадането на телесната температура, която водеше до смърт от студ — но тя ставаше все по-слаба. Вече не я мъчеше глад, само изпитваше една постоянна, тъпа болка и от време на време и се виеше свят. Опита се да не мисли за това и за нищо друго, просто да следва течението на реката.
Слънчевите лъчи, проникнали в гнездото и от листа, я събудиха. Стана от уютната си дупка, загрята от топлината на тялото и, и се отправи към реката за утринната си глътка вода с още полепнали мокри листа по нея. След дъжда от предишния ден синьото небе и слънчевите лъчи бяха добре дошли. Скоро след като пое на път брегът от нейната страна на реката постепенно взе да се издига. Когато реши да спре и да пийне още вода, видя, че стръмен склон я отделя от реката. Тръгна да слиза внимателно, но загуби опора и се изтърколи чак до долу.
Лежеше — една изподраскана и натъртена купчина в калта недалеч от водата — твърде измокрена, твърде слаба, твърде нещастна, за да мръдне. По лицето и рукнаха и се зарониха едри сълзи, а жаловитите и вопли огласяха въздуха. Никой не я чу. Плачът и се превърна в скимтене, молещо някой да дойде и да и помогне. Никой не идваше. Раменцата и се повдигаха в хлипове, докато оплакваше отчаянието си. Не искаше да стане, не искаше да продължи, но какво друго и оставаше? Просто да остане да си плаче в калта?
Когато се поуспокои, легна близо до водата, но усетила някакъв корен под себе си да я убива в слабините и вкуса на кал в устата си, отново се изправи. После бавно и уморено отиде до потока да пийне вода, поемайки своя път, упорито отблъсквайки встрани клони, катерейки се по покрити с мъх дънери, криволичейки като ту влизаше, ту излизаше от реката.
Реката, вече пълноводна от ранните пролетни приливи, бе почти удвоила водите си от притоците. Детето чу грохот в далечината далеч преди да види водопада, обилно изливащ водите си от високия бряг, където рекичката и един пълноводен поток образуваха река, която бе на път отново да удвои водите си. Отвъд водопада бързото течение на съвместното речно корито се пенеше над камъните и се носеше към тревистите равнини на степите.
Гръмогласният водопад се изливаше от ръба на високия бряг в широка пенеща се вода. Тя падаше в един кипящ вир, издълбан от водата в основата на скалата и създаваше постоянна завеса от ръмящ дъжд и водовъртежи, където се срещаха разните течения на реките. Някога в далечното минало реката бе прорязвала здравата каменна скала преди водопада. Издатината, от която се изливаше водата, се издаваше напред от стената зад падащите води и образуваше проход помежду им.