Брод приклекна и погледна в далечината, заслонил очи с ръка от несъществуващото слънце, още ловци скочиха и се присъединиха в пресъздаването на лова за бизони. Толкова заразяващо бе пантомимичното им умение, усъвършенствано от поколения общуване с помощта на жестове и знаци, че всички почувстваха прекомерно напрежение на лова. Дори петгодишното странниче бе запленено от въздействието на сценката. Жените от Клана, възприемчиви към по-тънките нюанси, се пренесоха сред знойната, прашна степ. Усещаха трополящите копита, разтърсващи земята, вкусваха задушаващия ги прах и споделяха опиянението от убитото животно. За тях бе рядка привилегия да бъдат допуснати да надзърнат в неприкосновения живот на ловците.
Брод поведе танца още отначало. Той бе убил животното, това бе неговата нощ. Долавяше способността им да се превъплъщават, усещаше как жените треперят от страх и откликваше с още по-страстна, по-вълнуваща игра. Брод бе ненадминат артист и когато беше център на вниманието, бе направо в стихията си. Играеше си с чувствата на зрителите и в екзалтирания трепет, преминал през жените, когато изигра фаталния си удар, имаше нещо еротично. Мог-ър, който гледаше иззад огъня, не бе по-малко впечатлен. Често бе свидетел на разговорите на мъжете за лов, но само по време на тези не толкова чести церемонии имаше възможност да изпита на свой ред преживяното в игра, която се доближаваше до пълния диапазон на истинското вълнение. „Момчето се справя добре“, мислеше си магьосникът, като крачеше напред-назад пред огъня, — „заслужава си тотема. Може би с основание се перчи.“
Смъртоносният удар на младежа го изправи пред всемогъщия магьосник тъкмо когато, глухото, ритмично трополене и възбуденото стакато на контрапункта завършиха тържествено. Старият магьосник и младият ловец се озоваха очи в очи. И Мог-ър не беше вчерашен. Майсторът на точния миг изчака да стихне възбудата от ловния танц и да се засили чувството на очакване. Тромавата му, килната на една страна фигура, загърната в тежката меча кожа, се открояваше на пламтящия огън. Боядисаното му с охра в червено лице бе засенчвано от силуета му, който свеждаше чертите му до някакви неопределени и неясни очертания с лихото, асиметрично око на свръхестествен демон.
Среднощното безмълвие се нарушаваше само от припукващия огън, тих ветрец шепнеше в клоните на дърветата и от далечината се донасяше задавеното кискане на хиена. Брод бе задъхан и очите му бляскаха отчасти от изтощителния танц, отчасти от възбуда и гордост, но най-вече от нарастващ, обезпокоителен страх.
Знаеше какво следва и колкото повече траеше, толкова повече той се бореше да овладее пълзящия хлад, който бе на път да се превърне в треска. Дошъл бе моментът Мог-ър да издълбае тотема в плътта му. Бе си забранил да мисли за това, но сега, когато дойде мигът, Брод усети, че се страхува много повече от предстоящото, отколкото от болката. Магьосникът имаше излъчване, което изпълваше младока с още по-голям страх.
Намираше се на прага на света на духовете, място, обитавано от създания, далеч по-ужасяващи от огромния бизон. Въпреки размерите и могъществото си, бизоните поне бяха материални, реално съществуващи създания, с които човек можеше да се пребори. А невидимите и въпреки това далеч по-могъщи сили, които можеха да накарат земята да се разтресе, бяха съвсем друго нещо. Брод не бе единственият от присъствуващите, чийто дъх спираше от ужас, само като в съзнанието изплуваха сцените от наскоро преживяното земетресение. Само посветените, мог-ърите, дръзваха да прекрачат в този нереален свят и на суеверния младок му се щеше най-великият от всички мог-ъри да побърза и да приключи по-скоро.
Сякаш в отговор на безмълвната молба на Брод, магът вдигна ръка и очи към месечината. После е плавни движения се зае страстно да се моли. Но слушатели не бяха хипнотизираните, наблюдаващи го хора от Клана. Красноречието му бе отправено към неземния и все пак съществуващ свят на духовете, а движенията му бяха още по-красноречиви. Като използваше всеки тънък оттенък на позата си, всеки нюанс на жестовете си, едноръкият бе преодолял недъга си и го бе превърнал в свое собствено изразно средство. С едничката си ръка той бе по-изразителен от повечето мъже от Клана. Когато свърши, Кланът вече знаеше, че е обкръжен от духовете на закрилящите ги тотеми и на сума ти други непознати духове, а пълзящата студенина на Брод се превърна в тръпка.
В този миг, бързешком, тъй неочаквано, че неколцина ахнаха, магът измъкна остър, каменен нож от гънка в наметалото си и го вдигна високо над главата си. Светкавично замахна с острото сечиво към гърдите на Брод. Малко преди да го прониже смъртоносно, в едно напълно овладяно движение, Мог-ър спря ръката си. Вместо това с бързи движения той изряза две черти в плътта на младока, извити в една и съща посока и съединяващи се във връх по подобие на огромния, извит рог на носорога.