Повтори жеста пак, като изговаряше думата, без да разбира какво означава, но поне разбираше, че Креб иска от нея да възпроизведе същия жест заедно с думата. Той я извъртя и тръгна към дъба, силно куцайки. Като сочеше пак краката и, докато вървеше, той повтори още веднъж съчетанието от жест и дума.
Изведнъж като взрив в мозъка и се получи връзката. Ходене с крака! Вървене! Ето какво иска да каже! Не само крака. Движението на ръката заедно с думата „крака“ означава ходене! Умът и трескаво защрака. Спомни си, че когато и да погледнеше към хората от Клана, все ръкомахаха. Виждаше в мислите си как Иза и Креб са застанали лице в лице и ръкомахат, изричат малко думи, но ръкомахат. Разговаряха ли? „Да не би по такъв начин да разговарят? Затова ли говорят малко? Да не би да говорят с ръце“?
Креб седна. Айла стоеше пред него и се мъчеше да успокои вълнението си.
— Крака — рече тя, като сочеше нозете си.
— Да — кимна той озадачен.
Тя се извърна и се отдалечи и когато пристъпи пак към него, направи жеста и изрече думата „крака“.
— Да, да! Това е! Това е смисълът — каза той. Схванала го е! Мисля, че е разбрала!
Момичето си спря за миг, после се извърна и хукна. След като тичешком обиколи полянката, тя застана в очакване пред него малко запъхтяна.
— Бягане — направи той жеста, а тя не го изпускаше от очи. Жестът се различаваше, приличаше на първия, но бе различен.
— Бягане — имитира го тя с колеблив жест.
Тя наистина е разбрала! Креб се развълнува. Жестът и бе груб, дори малките деца от Клана го правеха по-умело, но бе схванала идеята. Закима енергично и за малко да падне от мястото си, когато Айла се хвърли в прегръдките му, като се гушкаше радостна, че е разбрала.
Старият маг се огледа почти инстинктивно. Жестовете на привързаност се допускаха само край огнището. Но той бе сигурен, че са сами. Сакатият мъж отвърна с нежна прегръдка и усети да го облива топлина и доволство, което не бе изпитвал досега.
Цял един нов понятен свят се разтвори пред Айла. Тя притежаваше вроден артистичен талант и усет на имитатор, които съвсем сериозно вложи в повтаряне на жестовете на Креб. Но разговорните жестове на едноръкия Креб бяха по необходимост приспособени нормални знаци с ръце и не някой друг, а Иза я научи на по-тънките нюанси. Учеше се, както би се учило бебе, за начало научи знаците от ежедневието, като схващаше всичко много бързо. От първоначалните и опити за общуване не бе излязло нищо и сега бе твърдо решена да навакса пропуснатото, колкото се може по-бързо.
Когато взе да разбира повече, животът на Клана изпъкна пред нея живо и релефно. Наблюдаваше как хората около нея общуват помежду си, като се взираше с повишено внимание, опитвайки се да разбере какво си казват. Отначало Кланът търпеше натрапчивия и поглед и се отнасяше към нея като към дете. Но с течение на времето неодобрителните погледи ясно и подсказаха, че няма да търпят повече невъзпитаното и държание. Да зяпаш, както и да подслушваш, се смяташе за неучтиво, обичаите изискваха да извръщаш очи, когато другите си говорят нещо лично. Този проблем достигна критичната си точка една вечер в средата на лятото.
Кланът бе в пещерата, всеки бе край семейното си огнище след вечерната храна. Слънцето бе изчезнало зад хоризонта и последните мъждукащи лъчи на вечерното сияние открояваха, разлистените силуети на тъмните корони, шумолящи в тихия нощен ветрец. Огънят пред входа на пещерата, запален да ги пази от злите духове, любопитни хищници и влажния нощен въздух, изпускаше тънки струйки дим, от които топлият въздух трептеше и караше сенките на тъмните дървета и шубраците да танцуват под безмълвния ритъм на премигващите пламъци. От светлината му се мержелееха сенки и по грубите каменни стени на пещерата.
Айла седеше сред оградената с камъни територия на Креб и се взираше към домакинството на Брун. Брод бе разстроен и си го изказваше на майка си и Ога, като упражняваше правата си на възрастен мъж. Денят бе започнал зле за Брод и нещата все повече се влошаваха. Дългите часове проследяване и дебнене отидоха на халос, когато не уцели и червената лисица, чиято кожа със замах бе обещал на Ога, се шмугна в гъстия шубрак, само подплашена от бързо хвърления камък. Опрощаващият, изпълнен с разбиране поглед на Ога само още повече засегна наранената му гордост. Той бе този, който трябва да и прощава неудачите, а не обратното.
Жените, уморени от трудния ден, се опитваха да привършат домакинските си задължения и Ебра, вбесена от непрекъснатото врънкане на Брод, направи лек знак на Брун. Вождът отдавна бе забелязал заповедническото, претенциозно поведение на младежа. Това бе негово право, но според Брун трябваше да бъде по-внимателен към тях. Не биваше да ги кара да тичат за всичко, след като бяха заети и уморени.