— Какво и има на очите? — запита Креб. — Болна ли е?
— Помислила си е, че не я обичаш. Решила е, че и се сърдиш. И от това навярно са се разболели очите. Може би светлите очи като нейните са по-слаби, но не мога да открия нищо, а и тя казва, че не я болят. Мисля, че очите и сълзят от мъка, Креб — обясни Иза.
— Мъка ли? Толкова и е било мъчно, защото си е помислила, че не я обичам, та чак се е разболяла? И очите и се пълнят със сълзи? — Изненаданият мъж почти не можеше да повярва и това го изпълни със смесени чувства. Да не беше болнава? Изглеждаше здрава, но досега никой в Клана не се бе разболявал само при мисълта, че не е обичан от него. Никой друг освен Иза не бе го харесвала по такъв начин. Хората се страхуваха от него, изпитваха страхопочитание, уважаваха го, но никой никога не бе искал толкова много да го харесва, че очите му да се просълзят. Може пък и Иза да е права, очите и да са слаби, но зрението и бе чудесно. Някак си трябва да я накарам да разбере, че е за нейно добро да се научи да се държи, както трябва. Ако не научи обноските на Клана, Брун ще я изгони. Все още всичко е в ръцете му. Но това не означава, че не я харесвам. „Наистина я харесвам, колкото и да е чудата, много я харесвам“, призна си той на ум.
Айла бавно се затътри към сакатия старец, като боязливо бе свела очи в земята. Застана пред него, после вдигна тъжните си кръгли очички още мокри от сълзите.
— Вече не зяпа — зажестикулира тя. — Креб не сърдит?
— Не — отвърна и той със знаци. — Не съм сърдит, Айла. Но вече принадлежиш на Клана, принадлежиш на мен. Трябва да научиш езика, но трябва да научиш и обноските на Клана. Разбираш ли?
— Аз принадлежи Креб? Креб харесва мен? — запита тя.
— Да, Айла, харесвам те.
Момичето се усмихна, протегна ръце и го прегърна, после пропълзя в скута на уродливия, недъг мъж и се сгуши удобно.
Креб винаги бе проявявал интерес към децата. Като изпълняващ задълженията на Мог-ър той рядко разкриваше тотема на новороденото, без майката на детето мигновено да разбере колко е уместен. Кланът приписваше умението на Мог-ър на магическите му способности, но действителното му умение се криеше в способността му да съзерцава с чувство. Знаеше деца още от деня на раждането им и често виждаше както жените, така и мъжете да ги гушкат и да ги утешават. Но хромият старец никога не бе изпитал радостта да приласкае дете в обятията си.
Момиченцето, уморено от вълненията, бе заспало. Беше на сигурно място в скута на стария маг. В сърцето и той бе заместил мъжа, споменът за когото бе избледнял, мъждукащ в някое ъгълче на подсъзнанието и. Докато гледаше смиреното и доверчиво лице на пришълчето в скута си, Креб почувства в душата му да разцъфва искрена любов. Едва ли щеше да я обича повече, ако бе негово дете.
— Иза — повика я тихо мъжът. Жената взе спящото дете от Креб, но преди това той за миг я притисна към себе си — Болестта и я уморява — каза той след като жената я сложи да спи. — Остави я да си почине утре и най-добре пак да и прегледаш очите.
— Да, Креб — кимна тя. Иза обичаше сакатия си побратим, по-добре от всички познаваше нежната душа, която се криеше под отблъскващата му външност. Радваше се, че най-сетне бе намерил кого да обича, същество, което също го обичаше и от това привързаността и към момичето се усили. Иза не помнеше такова щастие от мига, когато самата бе малко момиченце. Само натрапчивият страх, че детето, което носеше, ще бъде момче засенчваше радостта и. Мъжката рожба трябваше да се възпитава за ловец. Тя бе посестрима на Брун, майка им бе другарка на предишния вожд. Ако нещо станеше с Брод или ако жената, с която се събереше той, не му родеше син, водачеството на Клана щеше да премине у сина и, ако родеше момче. Брун щеше да се наложи да я даде заедно с новороденото на някой от ловците или да я вземе самият той. Всеки ден се молеше на тотема си да направи така, че още нероденото дете да е момиче, но тревогата не я напускаше.
С напредването на лятото, с кротката търпеливост на Креб и жадната готовност на Айла, момичето не само започна да разбира езика им, но и обноските на приютилите я хора. Да се научи да извръща очи и да позволява на хората от Клана единствената възможна интимност бе само един от множеството трудни уроци. Много по-трудно се оказа да се обуздае вроденото и любопитство и импулсивният и отказ да бъде хрисима като всички жени.
Покрай нея и Креб, и Иза научаваха много неща. Откриха, че когато Айла направи определена гримаса, разтягайки устни и показвайки зъбите си, често съпроводено с особени дихателни звуци, не значеше, че изпитва неприязън, а че се радва. Така и не можаха да преодолеят безпокойството си от чудатата слабост на очите и която ги изпълваше с влага, когато е тъжна. Иза реши, че тази слабост е характерна за светлооките и се питаше дали тази особеност не е нормална за Другите или само очите на Айла се мокреха. За всеки случай Иза проми очите и с бистрата течност от синкаво бялото растение, което растеше вдън сенчестата гора. Подобното на труп растение се хранеше с гниещи дървета и зелена маса, тъй като му липсваше хлорофил и восъчната му на вид повърхност почерняваше при допир. Но Иза не знаеше по-добър лек за наранено и възпалено око от охладителната течност, която се процеждаше от счупеното му стебло и когато детето заплачеше, прилагаше това лечение.