С помощта на жените Айла бързо усъвършенстваше способността си да общува. Но само благодарение, на наблюдателността си тя научи един особен знак. Продължаваше да наблюдава хората — не се бе научила да изключва съзнанието си за околните — макар че вече не го правеше така очевидно.
Един следобед гледаше Ика да си играе с Борг. Ика направи знак на сина си и го повтори няколко пъти. Когато неориентираните движения на бебешките ръчички и се сториха подобни на жеста, тя се обърна към останалите жени като хвалеше сина си. По-късно Айла видя Ворн да припка към Ага и да се обръща към нея със същия жест. Дори Овра го правеше преди да почне разговора си с Ука.
Същата вечер тя стеснително пристъпи към Иза и когато жената вдигна очи, Айла направи знака с ръка. Очите на Иза щяха да изхвръкнат.
— Креб — каза тя. — Кога си я научил да ме нарича „мамо“?
— Не съм я учил, Иза — отвърна Креб. — Сигурно го научила сама.
Иза се извърна към момичето.
— Сама ли си го научила? — попита тя.
— Да, мамо — направи знак отново Айла. Не беше съвсем сигурна какво означава жеста, но имаше представа. Знаеше, че го използват децата, за да се обръщат към жените, които се грижат за тях. Макар и в паметта и споменът за майка и да бе избледнял, сърцето и не бе забравило. Иза бе заместила жената, която Айла бе обичала и бе загубила.
Бездетната от толкова време жена почувства прилив на вълнение.
— Дъще моя — отрони Иза и което рядко се случваше, непринудено я прегърна. — Дете мое. Още отначало знаех, че е моя дъщеря, Креб. Нали ти казах? На мен я дадоха, духовете са искали да бъде моя. Сигурна съм. Креб не оспори думите и. Навярно беше права. След тази вечер кошмарите на детето не бяха толкова чести, макар че ги сънуваше от време на време. Най често се повтаряха две съновидения. В едното се криеше в тесничка пещеричка и се опитваше да се спаси от огромните, остри нокти. Другото бе по-смътно и по-страшно. Имаше чувството, че земята се движи, чуваше глух, непрекъснат тътен и изпитваше безгранично болезнено чувство на загуба. Проплакваше на непознатия си език, все по-малко употребяван и когато се събудеше, се притискаше о Иза. Когато отначало се озова сред тях, от време на време без да иска изричаше по някоя дума на своя език, но след като се научи да общува повече на езика на Клана, само в съня си говореше на своя език. След известно време дори и в сънищата си не говореше на езика си, но винаги се събуждаше с чувство на самота от често спохождащия я кошмар на пропукващата се земя.
Краткото, топло лято отмина, а тънкият есенен, утринен скреж правеше въздуха режещ, изпъстряйки зелената гора с искрящи алени и кехлибарени пръски. Няколкото ранни снеговалежа, размити от силните, есенни дъждове, които съблякоха от клоните живописните им одежди, предвещаваха идещия студ. По-късно, когато само няколко упорити листа останаха да се крепят на голите клони на дървета и шубраци, един кратък слънчев интервал напомни за последен път за летните горещини преди бурните ветрове и лютия студ да сложат точка на повечето дейности на открито.
Кланът бе излязъл навън и се наслаждаваше на слънцето. На широката предна тераса жените отсяваха зърното, събрано от тревистите степи под тях. Свеж порив на вятъра вдигна във въздуха окапалите сухи листа, като съживи във вихрушка остатъците от лятното изобилие. Възползвайки се от поривите на вятъра, жените подхвърляха зърното в широки, плитки кошници и вятърът отнасяше плявата преди по-тежките зърна да паднат обратно.
Иза се бе навела зад гърба на Айла и с ръце върху нейните и показваше как да подхвърлят зърното високо, без да го разпилява заедно с плявата и сламата.
Айла чувстваше коравия, изпъкнал корем на Иза опрян о гърба си и, усети силните контракции, които принудиха жената да спре внезапно. Малко след това Иза напусна групичката и се прибра в пещерата, последвана от Ебра и Ука. Момиченцето хвърли боязлив поглед към неколцината мъже, които прекъснаха разговорите си и проследиха с очи жените, очаквайки, че ще укорят трите жени, затова, че са тръгнали, без да довършат работата си. Но мъжете проявиха необяснима търпимост. Айла реши да рискува неодобрението им и последва жените.
В пещерата Иза бе полегнала на кожата си за спане, а от двете и страни стояха Ебра и Ука. „Защо си бе легнала Иза посред бял ден?“, питаше се Айла. „Болна ли е?“ Иза забеляза тревогата в очите на момичето и я успокои с жест, но от това безпокойството на Айла не намаля, а нарасна, когато забеляза напрегнатото изражение на втората си майка при следващата контракция.