— Не познавам човек, който да задава повече въпроси от нея за какво ли не — прекъсна я Креб. — Време е да се научи, че това не е учтиво — додаде той.
— Но я само я погледни, Креб. Вижда раненото животно и иска да го излекува. Това ако не е белег на знахарка, то не знам кое ще е.
Креб замислено мълчеше.
— Приемането и в редовете на Клана не променя произхода и, Иза. Рожба е на Другите, как ще може да усвои всичките ти знания? Знаеш много добре, че не притежава необходимите спомени.
— Но тя усвоява всичко бързо. Ти сам се убеди. Виж колко бързо се научи да говори. Не можеш да си представиш колко много вече е научила. А и ръцете и си ги бива за целта, пипа тъй нежно. Държеше зайчето, докато му слагах треската. Стори ми се, че и се доверява. — Иза се приведе напред. — И двамата вече не сме млади, Креб. Какво ще стане с нея, когато отидем в света на духовете? Да не би да искаш да си я прехвърлят от огнище на огнище, винаги в тежест, винаги жената с най-нисък ранг?
И Креб бе преживял същите тревоги, но след като не можа да измисли решение, прогони тези мисли от съзнанието си.
— Наистина ли смяташ, че ще можеш да я обучиш, Иза? — запита той, все още обзет от съмнения.
— Мога да започна със зайчето като начало. Ще я оставя тя да се грижи за него, ще и покажа как. Сигурна съм, че ще се научи, Креб, дори без необходимата памет. Мога да я науча. Разните болести и рани не са толкова много, а тя е достатъчно млада, може да ги изучи, няма нужда да си спомня.
— Ще трябва да си помисля, Иза — рече Креб. Детето люлееше и тихо тананикаше на зайчето. Видя Иза и Креб да си говорят и се сети, че често бе виждала Креб да призовава духовете с жестове да помогнат на целебната магия на Иза. Донесе мъничкото пухкаво животинче на магьосника.
— Креб, ще помолиш ли духовете зайчето да оздравее? — каза тя с жестове, след като го остави в краката му.
Мог-ър се взря в искреното и лице. Никога не бе молил духовете да помогнат на едно животинче да оздравее и се почувства доста глупаво, но нямаше сърце да и откаже. Озърна се, после набързо направи няколко жеста.
— Сега вече сигурно ще оздравее — убедено зажестикулира Айла, а после като видя, че Иза е свършила да кърми, попита: — Може ли да подържа бебето, мамо? — Зайчето бе топъл и гушкав заместител, но когато и се отдаваше възможност да подържи истинското бебе и дума не можеше да става за сравнение.
— Добре. Ама внимавай, както ти показах — рече Иза. Айла залюля и загука на мъничкото момиченце, както правеше със зайчето.
— Как ще я наречеш, Креб? — попита тя.
И Иза изгаряше от любопитство, но никога не би дръзнала да го попита. Живееха край домашното огнище на Креб, той ги хранеше и негово право бе да назовава децата, родени в дома му.
— Още не съм решил. А и крайно време е да се научиш да не задаваш толкова много въпроси, Айла — сгълча я Креб, но му бе приятна вярата и в магическите му способности, па макар и за едно зайче. Извърна се към Иза и додаде: — Струва ми се, че няма нищо лошо животинчето да остане, докато кракът му оздравее, това е безобидно същество.
Иза направи жест на покорство и усети топъл прилив на радост. Сигурна бе, че Креб няма да има нищо против, ако започне да обучава Айла, макар че не даде категоричното си съгласие. Иза искаше само да е сигурна, че няма да се възпротиви.
— Питам се как ли го издава този гърлен звук? — попита тя да промени темата, като се заслуша в гукането на Айла. — Не е неприятно, но е необичайно.
— Ето още едно различие между Клана и Другите — обясни с жестове Креб като си придаваше важност, сякаш споделяше кой знае колко мъдър факт с възхитен ученик — като липсата на спомени и необичайните звуци, които издаваше. След като се научи да говори като хората, това вече не се случва толкова често.
Пристигна Овра с вечерното ядене. Изненадата и не бе по-малка от тази на Креб, когато видя зайчето. Тя дори нарасна, когато младата жена получи разрешение от Иза да подържи бебето и зърна Айла да вдига зайчето и да го люлее, сякаш и то бе бебе. Овра хвърли кос поглед на Креб да види как ще реагира, но той сякаш не бе забелязал. Едва дочака да съобщи на майка си. „Представи си, да се отнася майчински към животно. Вероятно момичето не е с всичкия си. Да не би да си мисли, че животното е човек?“
Не след дълго се появи Брун и направи знак на Креб, че иска да говори с него. Креб не се изненада. Заедно отидоха до огъня пред входа, далеч от домовете си.
— Мог-ър — започна вождът неуверено.
— Да.
— Дълго мислих, Мог-ър. Време е за обряд за задомяване. Реших да дам Овра на Гуув, а Друуг се съгласи да вземе Ага и децата и и ще позволи на Аба да живее с нето — рече Брун, без да е съвсем наясно как да зачекне темата за зайчето в дома на Креб.