— Тъкмо се чудех кога ще решиш да ги задомиш — отвърна Креб, без да засяга темата, която знаеше, че Брун иска да обсъдят.
— Исках да изчакам. Не можех да се лиша от двама от ловците си, докато ловът вървеше. Кога според теб ще е най-подходящо? — на Брун му беше трудно да поглежда към оградената с камъни територия на Креб, а смущението на вожда по-скоро развеселяваше Креб.
— Скоро ще наричам детето на Иза, може тогава да ги задомим — предложи Креб.
— Ще им кажа — рече Брун. Пристъпваше от крак на крак, взираше се ту във високия свод, ту в земята, към дъното на пещерата, после околовръст, навсякъде, но не и към Айла със зайчето в ръце. Учтивостта повеляваше да избягва да занича в чуждо домашно огнище, но нали трябваше да види заека, за да знае за съществуването му. Опитваше се да измисли приемлив начин да зачекне тази тема. Креб чакаше.
— Защо край огъня ти има заек? — забързано зажестикулира Брун. Изпаднал бе в неудобно положение и много добре го разбираше. Креб нарочно се извърна и погледна хората в пределите на владенията си. Иза много добре разбираше какво става. Намери си работа около бебето с надеждата да не я замесят. Айла, поводът за проблема, бе в пълно неведение за положението.
— Това е едно безобидно животинче, Брун — заобиколи въпроса Креб.
— Но какво търси това животно в пещерата? — язвително запита вождът.
— Айла го донесе. Счупило си крачето и тя накарала Иза да го намести — рече Креб, сякаш не ставаше дума за нещо необичайно.
— Никой досега не е носил животно в пещерата — каза Брун, разстроен, че не може да измисли по-убедително възражение.
— Но какво лошо има в това? Няма да остане дълго, само докато му оздравее крачето — отвърна Креб с въздържана логика.
Брун не можа да измисли основателна причина да настоява Креб да махне животното, след като имаше желание да го задържи. В пределите на дома му бе. Нямаше обичаи, забраняващи държането на животни в пещерите, просто никой досега не бе го правил. Но не това бе истинската причина за терзанията му. Ясно разбираше, че Айла е същинският проблем. Още от мига, когато Иза прибра момичето, се бяха случили сума ти необичайни произшествия, все свързани с нея. Всяка нейна постъпка бе безпримерна, а и все още бе дете. Какво ли щеше да му дойде до главата, когато пораснеше? Но и не знаеше как да сподели с Креб страховете си. Креб чувстваше безпокойството на брат си и се опита да изтъкне пред него друга причина да остави зайчето край огнището му.
— Брун, Кланът, който устройва събиранията, гледа едно пещерно мече в пещерата си — напомни му магьосникът.
— Но това е друго, това е Урсуз. И то е за празника на Мечката. Пещерните мечки са живели в пещерите дори преди хората, но зайците не живеят в пещери.
— И все пак мечето е доведено впоследствие в пещерата.
Брун не намери отговор, а и обясненията на Креб изглежда му дадоха указания за размисъл, но преди всичко защо трябва това момиче да носи заек в пещерата? Ако нея я нямаше, никога нямаше да възникне този проблем. Брун усети как солидната почва на възраженията му се рони като плаващ пясък под краката му и остави въпроса на мира.
Денят преди церемонията за наричане бе студен, но слънчев. Бяха се извили няколко вихрушки и напоследък Креб го наболяваха костите. Сигурен бе, че иде буря. Искаше да се порадва на последните няколко дни ясно време, преди да започнат сериозните снеговалежи и се разхождаше по пътечката край потока. И Айла бе с него, тя пък пробваше новите си подлоги. Иза ги бе изработила, изрязвайки горе-долу кръгли парчета от кожата на зубър, изсушена с мекия, долен пласт козина и намазана с повечко мас да не пропуска вода. По краищата им бе пробила дупки като на кесия и ги бе пристегнала около глезените на момичето с мъхестата страна отвътре, да и пазят топло.
Айла им се радваше и докато ходеше наперено до мъжа, вдигаше високо крака. Наметката и от снежен леопард покриваше долната и дреха, а мека, пухкава заешка кожа покриваше главичката и, като с частите, някога покривали краката на животното, бе вързана под брадичката и и скриваше ушенцата и. Тя подтичваше напред, после се връщаше тичешком и тръгваше редом със стареца, като забавяше игривата си крачка, съобразявайки се с тътрещата му се походка. Известно време и двамата мълчаха доволни, всеки погълнат от собствените си мисли.
„Питам се как да нарека рожбата на Иза“, мислеше си Креб. Обичаше посестримата си и му се искаше да избере име, което да и хареса. „И дума да не става за име от страна на другаря й“, мислеше си той. Като се сети за мъжа, другар на Иза, в устата му загорча. Жестокият побой, който и бе нанасял, разгневи Креб, но в гнева си той се върна още по-назад. Спомни си как той го бе дразнил като момче, наричайки го „жена“, защото още тогава не можеше да ходи на лов. Според Креб само страхът от Мог-ър сложи точка на присмеха. „Радвам се, че Иза роди момиче“, помисли си той: „Едно момче ще е прекалено голяма чест за него.“