Когато вече този мъж не бе трън в петата му, Креб се радваше на удоволствието от собственото си домашно огнище повече отколкото си бе мислил, че е възможно. Като глава на мъничкото си семейство, понесъл отговорността за тях, осигурявайки им храна, се чувстваше, както никога досега, истински мъж. Забелязваше по-друго уважение у останалите и откри, че вече се интересува повече от лова, тъй като и той имаше свой пай. Преди повече го интересуваха ловните церемонии, сега вкъщи го чакаха още три гърла.
„Сигурен съм, че и Иза е по-щастлива“, каза си той, като се сети за вниманието и обичта, с която го обграждаше — готвеше му, гледаше го, предугаждаше от какво се нуждае. Беше му като другарка във всяко, освен в едно отношение, по-интимни отношения не бе имал с никого. Айла бе неизменна радост. Вродените и различия, които откри у нея, подхранваха интереса му. Обучението и бе предизвикателство като това, което всеки роден учител изпитва с умен и ученолюбив, но нестандартен ученик. И новороденото възбуждаше любопитството му. След като Иза неколкократно полагаше рожбата си в скута му, той превъзмогна вълнението си и не откъсваше очи от размахваните и напосоки ръчички и зяпналите го мътни очички, като не можеше да се начуди как нещо толкова невзрачно и недоразвито ще се превърне във възрастна жена.
„Тя осигурява продължението на рода на Иза, род, достоен за ранга си“, мислеше си той. Майка им бе една от най-прочутите знахарки на Клана. Хора от другите Кланове от време на време идваха при нея, като и носеха болните си или пък да вземат церове. Самата Иза бе също толкова прочута и дъщеря и имаше всички възможности да придобие същия ранг. Заслужаваше име в съгласие с древното си и знаменито родословие.
Креб се замисли за рода на Иза и пред очите му изплува жената, която бе майка на майка им. Винаги бе любезна и внимателна с него, грижеше се за него повече от майка му след раждането на Брун. И тя се бе прочула с умението си да лекува, дори бе изцерила мъжа, потомък на Другите, също както Иза излекува Айла. „Жалко, че Иза не я е виждала“, размишляваше Креб. И тогава се сепна.
„Това е! Ще нарека бебето на името и“, помисли си той, доволен от хрумването си.
След като името на новороденото бе решено, той насочи вниманието си към церемонията по задомяване. В съзнанието му изплува образът на младежа, негов верен ученик. Гуув бе тих и сериозен и Креб го харесваше. Тотемът му Зубър би трябвало да е достатъчно силен за Бобъра на Овра. Овра бе трудолюбива и рядко заслужаваше укор. Щеше да му бъде добра другарка. Нямаше пречки да му народи деца, а Гуув бе добър ловец, щеше да и осигурява храна в изобилие. Когато станеше Мог-ър, полагащият му се пай щеше да е достатъчен, когато задълженията му не позволяваха да ходи на лов.
„Дали от него някога ще излезе властен мог-ър?“, питаше се Креб. Колкото и да харесваше последователя си, прекрасно разбираше, че Гуув никога нямаше да притежава умението, което самият той носеше. Сакатото му тяло, попречило му на нормалното му битие на мъж и ловец, го бе дарило с време да съсредоточи изключителната си умствена дарба за развитие на прочутото му могъщество. Ето защо той бе Мог-ър на Мог-ърите. Той бе този, който направляваше умовете на всички останали мог-ъри на Събиранията на Клановете в най-възвишената от възвишените церемонии. Въпреки че постигаше симбиоза с умовете на мъжете от Клана, това не можеше да се сравни със сливането на душите, което ставаше с обучените умове на останалите магове. Замисли се за следващото Събиране на Клановете, макар и да бе след много години. Събиранията на Клановете се провеждаше веднъж на всеки седем години, а последното бе през лятото преди да се срути пещерата. „Ако доживея до следващото, то ще ми бъде последното“, внезапно осъзна той.
Креб отново насочи вниманието си към обряда по задомяване, който щеше да свърже и Друуг с Ага. Друуг бе опитен ловец, който отдавна бе доказал умението си. Дарбата му да изработва сечива бе още по-голяма. Бе тих и сериозен като, сина на загиналата си другарка и двамата с Гуув имаха един и същ тотем. Приличаха си и по много други неща и Креб бе сигурен, че духът на тотема на Друуг е създал Гуув. „Жалко, че другарката на Друуг бе призована в отвъдния свят“, мислеше си той. Между двамата съществуваше привързаност, която едва ли щеше да възникне между него и Ага. Но и двамата се нуждаеха от нови другари и Ага вече се бе оказала по-плодовита от първата другарка на Друуг.