Айла гледаше съсредоточено резките, като изпружваше пръстчетата на ръката си. Изведнъж тя засия.
— Аз съм на толкова години — рече тя като му показваше ръчичката си с изопнати пръсти. — Но колко ще трае преди да мога да имам бебе? — запита тя далеч по-заинтригувана от размножаването, отколкото от смятането.
Сякаш гръм удари Креб. Как момиченцето бе успяло да схване идеята тъй бързо? Дори не бе попитала какво общо имат резките с пръстите, нито пък какво общо имат и двете с годините. За да го схване Гуув, се наложи да повтарят сума ти пъти. Креб изряза още три резки и постави три пръста върху им. На него му бе особено трудно да го научи, понеже имаше само една ръка. Айла погледна другата си ръка и веднага вдигна три пръста, като сви палеца и показалеца си.
— Когато стана на толкова ли? — попита тя, вдигайки отново осемте си пръста. Креб закима в потвърждение. След това направи нещо, което напълно го изуми. На самия него му бяха необходими години, за да усъвършенства това понятие. Свали едната си ръка и протегна само трите пръста. — Ще бъда достатъчно голяма да имам бебе след толкова години — зажестикулира тя уверено, сигурна в извода си. Старият маг бе потресен до дъното на душата си. Немислимо бе едно дете, отгоре но всичко момиче, да достигне до това заключение с такава лекота. Объркването му бе толкова голямо, че дори не можа да схване смисъла на предсказанието и.
— Най-рано по това време по всяка вероятност. Може да не трае толкова, а може би толкова — рече той като направи още две резки на пръчката. — А може и дори повече. Няма начин да разберем със сигурност.
Айла леко се нацупи, вдигна показалеца си, а после и палеца.
— Как да науча повече години? — попита тя.
Креб я изгледа подозрително. Навлизаха в сфера, която дори за него не бе толкова лесна. На Брун едва ли щеше да се понрави, ако разбереше, че това момиче владее толкова могъща магия — магия, отредена само за мог-ъри. Но и любопитството му бе раздразнено. Можеше ли тя да овладее едно толкова напредничаво знание?
— Вдигни ръце и покрий всички резки — нареди и той. След като внимателно постави всичките си пръсти върху резките, Креб изряза още една и постави кутрето си отгоре. — Следващата резка е затулена от малкия пръст на ръката ми. След първата редица трябва да мислиш за първия пръст на ръката на някой друг, а после за следващия пръст на неговата ръка. Разбираш ли? — обясни той със знаци, като не сваляше очи от нея.
Детето дори не смееше да мигне. Погледна ръцете си после неговата ръка и тогава направи гримаса, която Креб вече бе научил, че изразява задоволство. Тя закима с глава енергично да му покаже, че наистина е разбрала! И тогава тя предприе количествения скок — скок, който почти излизаше извън познанията на Креб.
— А след това ръцете на още някой и на още някой, нали така? — запита тя.
Това вече бе прекалено. Зави му се свят. Креб можеше с труд да брои до двадесет. Цифрите след двадесет губеха очертанията си в някаква смътна безкрайност наречена „много“. Само в редки случаи след напрегнат размисъл той бе успявал да зърне бегло идеята, която Айла схвана с лекота. Сети се да кимне едва по-късно. Внезапно проумя каква бездна разделяше ума на това момиченце от неговия и това го потресе. С мъка дойде на себе си.
— Я ми кажи как се казва това? — попита я той, за да смени темата, като вдигна пръчката, която бе нашарил с резки. Айла се взря в пръчката, като се опитваше да се сети.
— Върба, мисля — рече тя.
— Правилно — отвърна Креб. Сложи ръка на рамото и и я погледна право в очите. — Айла, най-добре ще е да не споменаваш на никого за тези неща — рече той, като докосваше резките на пръчката.
— Добре, Креб — отвърна тя, като усещаше колко важно е това за него. Бе се научила да разбира действията и израженията му по-добре от всеки друг, освен от Иза.
— А сега е време да се връщаме — рече той. Искаше да остане насаме с мислите си.
— Ама наистина ли? — замоли го тя. — Още е толкова хубава навън.
— Да, ще трябва — каза той, като се изправи с помощта на тоягата си. — А и не е редно да молиш един мъж, след като вече е решил, Айла — нахока я той благо.
— Да, Креб — отвърна тя, като се поклони смирено, както я бяха учили. Тръгна умълчана до него по пътя към пещерата, но скоро неизчерпаемата и енергия бликна и тя отново хукна напред. Връщаше се тичешком и носеше клонки и камъни, като казваше имената им на Креб и го питаше, когато не можеше да се сети. Той и отвръщаше разсеяно, понеже хаосът в съзнанието му пречеше да се съсредоточи.