Айла потрепера, докосна кесийката, увиснала на яка кожена връв около шията и и се запита кога ли щеше тотемът и да и даде знак.
— Мислиш ли, че тотемът на Дърк му е дал знак, когато е решил да тръгне да намери страната на Слънцето?
— Никой не знае, Айла. За това не се говори в легендата.
— Според мен Дърк е бил смел, щом се е опитал да намери нов дом.
— Може и да е бил смелчак, но е постъпил глупаво — отвърна Креб. — Напуснал Клана си и дома на прародителите си и поел огромен риск. И за какво? За да намери нещо по-различно. Не искал да остане. Някои младежи си мислят, че Дърк е бил смелчак, но когато остареят и помъдреят, разбират, че не е така.
— Мисля, че ми харесва, защото е бил различен — каза Айла. — Това е любимата ми легенда. — Айла видя, че жените наставаха да приготвят храна за вечерта и скокна да ги последва. Креб поклати глава след момичето. Всеки път, когато си помислеше, че Айла вече започва да приема и да разбира обичаите на Клана, тя казваше или правеше нещо, което го озадачаваше. Не че правеше нещо непозволено или нещо лошо, а просто непривично за Клана. Предполагаше се, че легендата показва заблудата на хората, които се опитват да променят старите обичаи, но Айла се възхищаваше от безразсъдството на младежите в тази приказка, които искаха нещо ново. „Дали някога ще превъзмогне непривичните си за Клана хрумвания?“, питаше се той. „И въпреки това бързо схваща“, не можеше да не признае Креб.
Докато станат на седем-осем години, момичетата от Клана трябваше до тънкости да са усвоили уменията на възрастните жени. Доста съзряваха по това време и не след дълго се задомяваха. През близо двете години, откакто я намериха — сама, почти умряла от глад, неспособна да си намери храна — тя бе научила не само как да си намира храна, но и как да я приготвя и съхранява. Бе усвоила и сума ти още важни умения и макар и да не можеше да се сравнява по вещина с по-възрастните, по опитни жени, поне бе сръчна колкото и някои от девойките.
Можеше да дере и обработва кожи, да изработва наметала, ямурлуци и кесии, които намираха най-различно приложение. Можеше да изрязва ремъци с еднаква ширина от една-едничка кожа в дълга спирала. Усуканите и от дългата козина на животни, от сухожилия или влакнести кори и корени въжета бяха яки и тежки или тънки и фини в зависимост от целта. Кошниците и, рогозките и мрежите, изплетени от яки треви, корени и кори на дървета бяха неповторими. Умееше да си направи груба малка брадвичка от кремъчен отломък или да издяла остро парче за нож или стъргало при това тъй майсторски, че дори на Друуг му правеше впечатление. Можеше да дълбае паници от парчета дънери и да ги изглажда, докато светнат. Умееше да пали огън, като въртеше подострена пръчка между дланите си върху друго парче дърво докато не се получеше тлеещ жив въглен, от който се палеше сухата прахан. По-лесно бе, ако двама души се редуваха в еднообразното, трудно задължение непрекъснато да въртят пръчката и постоянно да я натискат. Но най-изненадващо бе, че усвояваше целебното поприще на Иза при това, както изглеждаше, с вроден талант. „Иза бе права“, мислеше си Креб, „научава всичко дори без спомените.“
Айла режеше сладки картофи на парчета, за да ги пусне в кожения мех, който вреше на огъня. След като изрежеше гнилите части, от картофите не оставаше много. В дъното на пещерата, където се съхраняваха, бе студено и сухо, но толкова късно зиме зеленчуците почваха да омекват и да гният. Още преди няколко дни бе закопняла за идещия сезон, когато забеляза цъцрещо поточе в скованата от лед река, един от първите признаци, че скоро ледът ще се пропука. Нямаше търпение да дойде пролетта с първата си зеленина, новите пъпки и мъзга, която напираше и струеше от резките в кората. Събираха я и я варяха в големи кожени мехове, докато не се превърнеше в гъст, лепкав сироп или кристализираше в захар, която съхраняваха в съдове от брезова кора. И брезата сълзеше със сладка мъзга, но не толкова сладка като клена.
Не само тя бе неспокойна и отегчена от дългата зима, а и от вътрешността на пещерата. По-рано през деня вятърът бе духал от юг в продължение на няколко часа и бе довял по-топъл въздух откъм морето. Водата от топящия се сняг се стичаше по дългите шушулки, увиснали от горната част на триъгълния вход на пещерата. Когато температурата паднеше, те отново замръзваха, удължавайки и удебелявайки блестящите, островърхи копия, които когато вятърът сменеше посоката и задухаше отново с леден дъх от изток, нарастваха през цялата зима? Но топлият полъх накара всички да си мислят за края на зимата.
Жените си приказваха и работеха, като бързо движеха ръцете си в светкавични разговорни жестове, докато приготвяха храната. Към края на зимата, когато хранителните запаси намаляваха, те съчетаваха продуктите си и готвеха колективно, въпреки че все още се хранеха отделно, освен при особени случаи. Винаги имаше повече празненства през зимата — те им помагаха да нарушат монотонността на уединението — макар че с наближаването на края на сезона, пиршествата им често бяха белязани от оскъдица. И все пак разполагаха с достатъчно храна. Прясното месо от дребния дивеч или от някой застаряващ елен, което ловците успяваха да домъкнат между снежните бури, бе добре дошло, макар и не от решаващо значение. Все още имаха приличен запас сушена храна под ръка. Жените още не се бяха отървали от навика си да разказват приказки и тъкмо в момента Ага разказваше една женска приказка: