Тя много внимаваше по пътя, докато вървеше, свела глава, както го изискваше приличието, като наближи домашното огнище на Брод. Знаеше, че най-малката простъпка ще и навлече гнева на младежа. Сигурна бе, че той само си търси повод да я нахока или да я цапардоса и внимаваше да не направи нещо, та той да и нареди да отнесе Уба. Ога се радваше да кърми дъщерята на Иза, но пред Брод не можеше и дума да става за разговор. Когато Уба се нахрани до насита, Айла я отнесе обратно, после приседна, като я люлееше напред-назад, тананикайки тихичко под носа си, което изглежда винаги действаше успокоително на бебето, докато то не заспа. Айла отдавна бе забравила езика, на който говореше при пристигането си, но когато държеше бебето все напяваше на него.
— Аз съм просто една стара и раздразнителна жена, Айла — каза Иза, когато момичето сложи Уба да спи. — Още като родих, бях твърде стара, млякото ми вече пресъхва, а Уба има още нужда от кърма. Дори не е навършила годината на прохождане, но нищо не може да се направи. Утре ще ти покажа как се приготвя специална храна за бебета. Не ми се иска да давам Уба на друга жена, ако не се наложи.
— Да дадем Уба на друга жена! Как можеш да даваш Уба на някого си, тя си е наша!
— Айла, и аз не искам да я давам, но тя трябва да се храни добре, а аз не мога да я кърмя. Не можем все да я разнасяме от жена на жена да я кърми, след като нямам достатъчно мляко. Бебето на Ога е още малко и затова тя има толкова мляко. Но когато Брак порасне, ще има нужда от всичкото и мляко. Също като Ага, няма да и остава излишно мляко, след като и без това има за кърмене друго бебе — обясни и Иза.
— Де да можех аз да я кърмя!
— Айла, може и на ръст да приличаш, ама още не си станала жена. А и по нищо не личи, че скоро ще станеш. Само жените могат да бъдат майки и само те имат мляко.
— Ще почнем да даваме на Уба нормална храна да видим как ще я понесе, но исках да знаеш какво може да очакваме. Храната за бебета трябва да се приготви по специален начин. Всичко трябва да и е мекичко, млечните и зъби не ги бива много за дъвчене. Зърната трябва да се стриват много фино преди да се сготвят, сушеното месо трябва да се натроши на прах и да се сготви с мъничко вода на каша, на прясното месо трябва да му се отстранят жилавите нишки, зеленчуците трябва да се пасират. Останаха ли желъди?
— Бяха цяла купчина последния път, но мишките и катериците ги крадат и доста са изгнили.
— Намери колкото можеш. Ще ги накиснем да не са толкова горчиви и ще ги стрием, за да ги прибавим към месото. И сладките картофи са подходящи за нея. Сещаш ли се къде са онези мидени черупки? Те са точно за устенцата и, ще трябва да се научи да яде от тях. Радвам се, че зимата е вече към своя край, пролетта предлага по-голямо разнообразие — на всички нас — Иза забеляза разтревожената съсредоточеност, изписала се на сериозното и момичешко лице. Неведнъж, особено през изминалата зима, тя се благодареше на готовността на Айла да и помогне. Питаше се дали Айла не и бе дадена през бременността и, за да бъде втора майка на рожбата, която дойде тъй късно в живота и. Не само възрастта изцеждаше последните сили на Иза. Макар че избягваше да споменава за куцащото си здраве и никога не казваше дума за болката в гърдите, нито за кръвта, която понякога след особено мъчителен пристъп на кашлица плюеше, Креб бе наясно, че тя бе далеч по-болна, отколкото го показваше. „И той остарява“, мислеше си Иза. „Тази зима се оказа тежка и за него. Прекалено дълго се заседя в малката си пещера, отоплявайки се само с една факла.“
Рунтавата глава на стария маг бе посребряла. Артритът му, съчетан със сакатия му крак, превръщаше ходенето в мъчително изпитание. Зъбите му, износени от дългогодишната употреба да хваща неща, вместо с липсващата му ръка, го наболяваха. Но Креб отдавна бе свикнал да живее със страданието и болката. Както винаги умът му бе пъргав и схватлив и той не можеше да не се безпокои за Иза. Гледаше как жената и момичето обсъждат как да приготвят бебешка храна, като не пропусна да забележи как силното и тяло се бе смалило. Лицето и бе изпито и очите и бяха хлътнали дълбоко в очните кухини и всичко това подчертаваше надвисналите отгоре хребети на веждите. Ръцете и бяха тънки, косата и посивяваше, но най-много го тревожеше упоритата и кашлица. „Ще се радвам, когато свърши тази зима“, мислеше си той. „Тя има нужда от малко топлина и слънце.“
Най-сетне зимата разхлаби ледената си хватка върху земята и топлещите се пролетни дни донесоха поройни дъждове. Ледени блокове от по-високите планински местности се поклащаха из придошлата река, дълго след като снегът и ледът по склона на пещерата се бе стопил. Стичащата се вода от топящите се ледени висулки превърна подгизналата почва пред входа на пещерата в жвакащо, хлъзгаво тресавище от лепкава кал. Само плочите, с които бе покрит входа, запазиха пещерата що-годе суха, когато подпочвените води се просмукаха навътре.