Но жвакащият мочур не можеше да задържи Клана в пещерата. След дългото си зимно заточение те се юрнаха да приветстват първите топли слънчеви лъчи и по-мекия морски ветрец. Преди още снегът окончателно да се е стопил, те джапаха на бос крак из студената кал и газеха с подгизнали ботуши, които дори извънредният пласт натрита мас не можеше да запази сухи. На Иза и се отвори повече работа да лекува настинки през затоплящите се пролетни дни, отколкото през мразовитата зима.
С напредването на сезона и след като слънцето подсуши влагата, ритъмът на живота на Клана се учести. Бавната, спокойна зима, прекарана в приказки, клюки, изработване на сечива и оръжия, както и други домашни дейности за убиване на времето, отстъпи на деловата, оживена пролетна суетня. Жените излязоха на бране за първите зелени филизи и пъпки, а мъжете се упражняваха и се подготвяха за първия голям лов през новия сезон.
Уба растеше на новата си диета и сучеше само по навик заради топлината и уюта. Иза кашляше по-малко, но въпреки това бе отпаднала и силиците и не стигаха дори да ходи много далеч в полето, а пък Креб поднови тромавите си разходки край реката с Айла. На нея пролетта и харесваше най-много от всички сезони.
След като Иза и без това не можеше да се отдалечава от пещерата през повечето време, Айла свикна да се скита по хълмовете и да търси растения за попълване на аптечката на Иза. Иза се тревожеше, че излиза сама, но останалите жени бяха заети в брането на храна, а целебните билета не винаги се намираха на едно и също място с хранителните растения. Понякога Иза ходеше с Айла повечето, за да и покаже нови билки и да открие вече познатите в по-ранен стадий на развитие, за да знае къде да ги търси по-късно. Но въпреки че Айла носеше Уба, неколкократните излети на Иза бяха изнурителни за нея. С неохота тя позволяваше на момичето все повече и повече да излиза само.
Айла откри, че и харесва да се скита сама из местността. Чувстваше се като волна птичка далеч от бдителните погледи на Клана. Често ходеше и с жените на бране, но когато и се отдадеше случай, набързо изпълняваше възложените и задачи, за да и остане време да се скита сама из гората. Не носеше само познати билки, а и такива, които никога не бе виждала, за да научи нещо от Иза за тях.
Брун не възразяваше открито, той много добре разбираше, че е необходим някой да събира билки, за да може Иза да приготвя целебните си вълшебства. И нему не бе убягнала болестта на Иза. Но го безпокоеше готовността на Айла да се скита сама. Жените от Клана не обичаха да остават сами. Винаги, когато Иза отиваше да търси по-особените си съставки, правеше го с известни резерви и малко страх и винаги се връщаше колкото се може по-бързо, ако тръгнеше сама. Айла никога не клинчеше от задълженията си, винаги се държеше както трябва. Брун не можеше да я обвини за това, което вършеше. По-скоро бе едно чувство, едно усещане, че манталитетът и, подходът, мислите и бяха не неправилни, ами различни и точно за това Брун бе нащрек. Когато и да излезеше момичето, винаги се връщаше с препълнени гънки на дрехата и кошница и докато излетите и бяха необходими, Брун не можеше да има нищо против.
Понякога Айла носеше не само билки. Начинът и на мислене, който така бе учудил Клана, се бе превърнал в навик. Макар и да бяха вече свикнали, все още Кланът бе донякъде изненадан, като я виждаше да се връща с ранено или болно животно, което щеше да гледа докато оздравее. Зайчето, което бе намерила малко след раждането на Уба, бе само първото от дългата поредица. Умееше да се оправя с животните, те изглежда усещаха, че иска да им помогне. А след като веднъж прецедентът бе налице, Брун не бе склонен да промени нещата. Зад чертата останаха месоядните животни, които бяха съперници на ловците. Неведнъж животното, което бяха проследили, а може би и ранили и най-сетне бе в непосредствена близост, им бе отмъквано под носа от по-бързите хищници. Брун не можеше да позволи на момичето да помага на животно, което един ден щеше да отмъкне убитото от Клана животно.
Веднъж, когато Айла бе коленичила да изкопае някакъв корен, от шубрака изскочи заек с леко криво задно краче и задуши край краката и. Тя замръзна на мястото си, после без резки движения бавно протегна ръка да погали зайчето. „Ти да не си зайчето ми Уба?“, помисли си тя. „Пораснал си и си станал по-едър, здрав, мъжки заек. Научи ли се да бъдеш по-предпазлив, след като миналия път ти се размина на косъм? Нали знаеш, че трябва да се пазиш и от хората? Иначе може да свършиш на някой огън“, продължи тя наум, докато галеше меката козина на заека. Нещо подплаши животното и то скокна, втурвайки се през глава в една посока, а после се завъртя кръгом, готово да се впусне в посоката, откъдето бе дошло.