Выбрать главу

— Станал си много бърз. Не ми е ясно как ли някой ще може да те хване. Как така успя да се завъртиш обратно? — заръкомаха тя след бързо отдалечаващия се заек и се засмя. Изведнъж разбра, че от сума ти време за пръв път се смее на глас. Рядко се смееше вече в присъствието на Клана, смехът и винаги привличаше неодобрителни погледи. Този ден тя откри доста смешни неща.

— Айла, тази кора от череша е стара. Просто не става за нищо вече — зажестикулира Иза рано една заран. — Като излизаш днес, донеси ми малко прясна. Има една туфа черешови дръвчета недалеч от онази просека на запад, отвъд потока. Нали знаеш къде имам предвид? Обели вътрешната кора, тя е най-добра за това време.

— Да, мамо. Знам ги — отвърна тя.

Навън бе красиво пролетно утро. Цъфналите в бяло и мораво последни минзухари се гушеха край високите, грациозни стебла на първите яркожълти нарциси. Оскъдната покривка от нова зелена тревица — крехките и стръкчета току бяха покарали във влажната почва — оцветяваше в зелено с бели акварелни краски тучната кафява земя по просеки и могилки. Зелените петънца на първите филизи, събудили се за нов живот, бяха изпъстрили голите клони на храсти и дървета, а белотата на фалшивата козина на котенцата по клоните на върбите бе изпреварила цъфтежа на останалите. Меките слънчеви лъчи насърчаваха началото на новия живот.

Веднъж озовала се извън полезрението на Клана, грижливо обуздаваният и вървеж и престореното и скромно изражение се изпариха и тя се затича леко и свободно. Спусна се по полегатия склон и тичешком се изкатери от другата страна, като несъзнателно се усмихваше на свободата да се движи естествено. С явна лекота оглеждаше растителността по пътя си и по нищо не си личеше, че умът и трескаво работи, класифицира, и съхранява за бъдеща справка покаралите растения.

„И новото мечо грозде е покарало“, помисли си тя, докато минаваше покрай блатистата долчинка, където предишната есен бе брала моравите му плодове. „Като се връщам, ще изкопая няколко корена. Иза казва, че корените помагат и за ревматизма на Креб. Надявам се свежата черешова кора да излекува кашлицата на Иза. Вече е по-добре според мен, но така е измършавяла. Уба става все по-голяма и по-тежка и Иза изобщо не бива да я вдига. Може следващия път да взема и Уба с мен, ако ми позволят. Толкова се радвам, че не се наложи да я даваме на Ога. А вече наистина е почнала да говори. Истинско удоволствие ще бъде като порасне още малко и тръгнем заедно из гората. Само какви са мъхести върбите. Като са толкова мънички «котенцата» имаш чувството, че наистина имат козина, а ще се разлистят в зеленина. Днес небето е толкова синьо. Вятърът довява мирис на море. Питам се кога ли ще тръгнем за риба. Сигурно скоро водата ще е достатъчно топла за плуване. Чудно защо никой друг не обича да плува? Морската вода е солена на вкус, не като в реката, но се чувствам лека като перце в нея. Не мога да се стърпя да тръгнем отново за риба. Мисля, че най-много от всичко обичам морска риба, а и яйца обичам. Там, горе на скалата и вятърът е по-друг. Я виж, катеричка! Как само се покатери по дървото! Иска ми се и аз да мога да се покатеря на дървото.“

До късно утро Айла кръстосваше гористите хълмове.

Чак тогава, внезапно осъзнала кое време е, се отправи целенасочено към просеката да обели черешовата кора, която Иза искаше. Когато наближи и се дочу оживление, а от време на време се извисяваше и нечий глас и зърна мъжете на поляната. Понечи да си тръгне, но се сети за черешовата кора и за миг се спря нерешително. „На мъжете едва ли ще им хареса, ако ме видят тъдява“, мислеше си тя. „Брун може да се разгневи и да ми забрани вече да излизам сама, но Иза има нужда от черешовата кора. Може пък да не останат дълго. И без това ми е чудно какво ли правят.“ Тихичко тя пропълзя по-наблизо и се скри зад едно голямо дърво, като надничаше през плетеницата на оголения шубрак.

Мъжете се упражняваха с оръжията си в подготовка за лова. Сети се, че ги бе видяла да си правят нови копия. Отсичаха тънки, жилави, прави млади дръвчета, окастряха ги от клоните и подостряха единия край, като го овъгляваха в огъня и остъргваха изгорялото с яка кремъчна стъргалка, за да се получи острие. Огънят също така заякчаваше острието да не може да се цепи и изтънява. Сви се боязливо, като се сети какъв смут бе предизвикала като докосна едно от дървените копия.