На другия ден Айла гледаше как Зуг премерва една кожена ивица на Ворн и внимателно следеше, докато старецът обясняваше защо краищата трябва да се изтънят точно така, защо не трябва да е прекалено дълга, нито прекалено къса и го наблюдаваше как слага едно кръгло камъче да кисне заедно с джобчето на прашката във вода, за да я разтегне и да се получи чашка. Той тъкмо събираше изрезките, след като наряза още няколко прашки, когато тя му донесе вода за пиене.
— Ще употреби ли Зуг останалите парчета за нещо друго? Кожата изглежда толкова мека — каза тя със знаци.
Зуг изпитваше благодарност към внимателното, почтително момиче.
— Нямам какво да правя с изрезките. Искаш ли ги?
— Това момиче ще ти е признателно. Мисля, че някои от парчетата са достатъчно големи да ми свършат работа — зажестикулира тя със сведена глава.
На следващия ден Зуг още по-остро усети липсата на Айла, която да работи край него и да му носи вода. Но той бе изпълнил задачата си, оръжията бяха готови. Видя я да се отправя към гората с новата си кошница за бране, привързана за гърба и и с пръчката за копане в ръка. „Сигурно отива да набере билки за Иза“, помисли си той. „Хич не го разбирам този Брод.“ Зуг нямаше много добро мнение за младежа, още не бе забравил как се бе нахвърлил върху него в началото на сезона. „Защо ли все се заяжда с нея? Момичето е трудолюбиво, почтително — всичко това е благодарение на Мог-ър. Извади късмет да живее с нея и Иза.“ Зуг си спомни приятната вечер, прекарана с великия маг и макар изобщо да не отвори дума за това, той не бе забравил, че именно Айла бе подсетила Мог-ър да го покани да споделят залъка. Гледаше високото момиче със стройни крака да се отдалечава. „Жалко, че е толкова грозна, един ден ще стане добра другарка някому“, мислеше си той.
След като Айла си направи нова прашка от изрезките на Зуг на мястото на овехтялата, която най-сетне се прокъса, тя реши да си намери място по-далеч от пещерата, където да се упражнява. Все се страхуваше някой да не я хване. Пое нагоре по течението на реката, която минаваше близо до пещерата, а после се заизкачва в планината покрай дерето на един приток, като си пробиваше път през гъстия храсталак.
Пътят и препречи стръмна, каменна стена, над която поточето се лееше в пенлива струйка. Озъбените силуети на надвисналите канари, омекотявани от гъстото възглаве избуял, зелен мъх, разделяха леещата се вода, която плющеше от скала на скала в тънки, дълги струи, пръскащи се на хиляди малки капчици в облаци от мокра мъгла и отново поемаше бесния си бяг. Водата се насъбираше в пенлив вир, изпълнил плиткото каменно дъно в подножието на водопада, преди да продължи надолу да се влее в по-широката река. Стената представляваше преграда, която вървеше успоредно с потока, но докато Айла обикаляше в подножието и, запътила се обратно към пещерата, отвесният склон промени ъгъла си в стръмен, но преодолим наклон. На върха ставаше равно и когато продължи, тя стигна до горното течение на потока и тръгна нагоре по него.
Влага и синьо зеленикави лишеи украсяваха боровете и смърча, господстващи високо в планината. Катерички се стрелкаха по върховете на дърветата и по чимовете пъстър мъх, застлал както земята, така и камъни и повалени дънери в безкраен килим, който варираше от бледо жълто до тъмно зелено. Забеляза ярките слънчеви лъчи да се процеждат през клоните на вечнозелените дървета. Докато вървеше срещу течението на поточето, дърветата оредяха и се смесиха с няколко широколистни дървета, закърнели в храсти, а после се излизаше на една ливада. От гората се озова сред мъничко поле, чийто далечен край опираше о сиво кафявата скалиста гръд на планината, тук-там покрита с пълзяща растителност, извисявайки се още по-високо.
Тук се намираше и източникът на криволичещото от едната страна на ливадата поточе — голям извор, който бликаше от каменната стена недалеч от голямата лескова туфа, израснала направо от скалата. Планинската област бе прорязана от подземни пукнатини и улеи, които процеждаха притока на вода от ледниците и тя се появяваше отново в бистри, искрящи изворчета.