Дълбоко в душата си, подсъзнателно Брод усещаше враждата между техните съдби. Айла не бе само заплаха за мъжествеността му, тя бе заплаха за самото му съществуване. Омразата му към нея бе омраза на старото към новото, на традиционното към напредничавото, на умиращите към живите. Расата на Брод бе прекалено статична, твърде закостеняла. Бяха достигнали върха на възможностите си, нямаше къде повече да се развиват. Айла бе част от новия експеримент на природата и колкото и да се опитваше да заприлича на жените от Клана, това бе само външно прикритие, фасада, само на повърхността, прието единствено заради самото оцеляване. Тя вече намираше начини да я заобиколи в отговор на съкровената потребност, която търсеше пътища за изява. И макар да се опитваше всячески да угоди на надменния младеж, вътре в нея вече назряваше бунтът.
Едно доста изнурително утро Айла отиде до вира да пийне вода. Мъжете се бяха скупчили от другата страна на входа на пещерата и замисляха следващия си лов. Това я радваше, защото означаваше, че Брод няма да го има известно време. Седеше с чаша в ръце край тихата вода, потънала в мислите си. „Защо винаги е толкова зъл с мен? Защо все се заяжда с мен? Трудя се колкото и останалите. Правя всичко, което поиска. Има ли смисъл човек да се старае толкова? Никой от останалите мъже не се заяжда с мен като него. Само да ме остави на мира.“
— Оохх! — извика тя без да иска, когато тежката ръка на Брод я изненада.
Всички се сепнаха и погледнаха към нея, после бързо отвърнаха очи. Девойче на прага да става жена не пискаше така, само защото някой мъж я я е плеснал. Тя се извърна към мъчителя си с почервеняло от смущение лице.
— Гледа в нищото, седи си и нищо не прави, мързеливо момиче! — зажестикулира Брод — Казах ли ти аз да ни донесеш чай, а тя се прави, че не ме чува. Колко пъти искаш да ти повторя?
От надигащия се у нея гняв бузите и поруменяха още повече. Писъкът и я караше да се чувства унизена, засрамена пред очите на целия Клан и в същото време бе разярена на Брод — причината за него. Стана, но не както обикновено с бърз скок, да изпълни поръката му. Бавно, дръзко тя стана на крака, хвърли един пълен със смразяваща ненавист поглед на Брод преди да тръгне да донесе чая и дочу зяпналия Клан да ахка. Как се осмеляваше да се държи така нахално?
Брод направо побесня. Скочи след нея, завъртя я и заби юмрука си в лицето и. Тя се свлече в несвяст в краката му, а той и нанесе още един смазващ удар. Тя се сви, опитвайки се да се защити с ръце, докато той я бъхтеше ли бъхтеше. Бореше се да не издаде звук, макар че никой не очакваше от нея при такова насилие. Яростта на Брод растеше заедно със сипещите се удари, искаше да я чуе да плаче и редуваше в необуздания си гняв съкрушителните си пестници един след друг. Тя скърцаше със зъби, привиквайки към болката, като упорито отказваше да му достави желаното от него удоволствие.
Смътно, през червена, мъглива мараня тя осъзна, че побоят е спрял. Усети Иза да и помага да стане и увисна с тялото си на жената, докато препъвайки се прибираха в пещерата почти в несвяст. Пристъпи на болка я обхванаха, докато ту припадаше, ту възвръщаше вцепененото си съзнание. Едва смътно усещаше хладните, успокояващи лапи и Иза придържаше главичката и за да може да пийне от горчивата на вкус отвара, преди да се унесе упоена в сън.
Когато отвори очи, бледата светлина призори едва очертаваше силуетите на познатите предмети в пещерата с плахото съдействие на мъждукащите, тлеещи въглени в огнището. Всеки мускул и всяка кост на тялото и се възпротивяваха на движението. От устните и се отрони стон и само миг по-късно Иза бе до нея. Очите на жената бяха красноречиви, бяха изпълнени с болка и тревога за момичето. Никога не бяха пребивали пред очите и никого така. Дори другарят и в най-острите си пристъпи на гняв не бе пребивал Иза така. Сигурна бе, че Брод щеше да я убие, ако не бяха го принудили да спре. Иза никога не бе мислила, че ще стане свидетелка на подобна сцена и не искаше да се повтори.