Очите и се изпълниха със сълзи. Обидена бе и неочаквано бе малко уплашена от стария маг. Това вече не бе предишният Креб, когото познаваше и обичаше, ами Мог-ърът. За пръв път, откакто бе дошла да живее в Клана, разбра защо всички останали се държаха на разстояние и изпитваха страхопочитание и боязън от великия Мог-ър. Той се е отказал от нея. С един поглед и няколко жеста бе изразил неодобрение и чувство на отказ, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега. Вече не я обичаше. Искаше да го прегърне, да му каже, че го обича, но се боеше. Затътри се към Иза.
— Защо Креб толкова ми се сърди? — попита тя със знаци.
— Нали вече ти казах, Айла, трябва да правиш каквото Брод ти каже. Той е мъж, има право да ти нарежда — кротко и отвърна Иза.
— Но аз наистина правя всичко, което ми каже. Винаги му се подчинявам.
— Съпротивляваш му се, Айла. Предизвикваш го. Много добре знаеш, че си нагла. Не се държиш като добре възпитано момиче. И това се отразява на Креб… и на мен. Креб има чувството, че не те е възпитал като хората, позволил ти е твърде голяма свобода, допуснал е всичко да става по твоему, та да си мислиш, че с всички ще става по твоему. Тичаш през цялото време. Дечурлигата тичат, Айла, а не момичетата, на ръст колкото една жена. Издаваш онези гърлени звуци. Не скокваш бързо, когато ти заръчат да сториш нещо. Неодобрението е всеобщо, Айла. Направи Креб за смях.
— Не знаех, че съм толкова лоша, Иза — рече с жестове Айла. — Не съм искала да бъда лоша. Просто не съм се замислила за това.
— А би трябвало да се замислиш. Прекалено голяма си да се държиш като дете.
— Само дето Брод винаги е бил зъл с мен и ме наби толкова жестоко онзи път.
— Няма никакво значение дали е зъл или не, Айла. Може да бъде колкото си иска зъл, това е негово право, той е мъж. Може да те напердаши, когато си иска, колкото си иска жестоко. Един ден той ще бъде водач, Айла, трябва да му се подчиняваш, трябва да правиш, каквото ти нареди, когато ти нареди. Нямаш друг избор — обясни и Иза. Вгледа се в покрусеното лице на детето. „Защо и е толкова трудно?“, питаше се тя. Иза изпита тъга и съчувствие към момичето, на което бе толкова трудно да приеме житейските факти. — Късно е, Айла, върви да спиш.
Айла легна в постелята си, но измина доста време, преди да заспи. Мяташе се, въртеше се неспокойно, докато най-сетне сънят надделя. Събуди се рано, взе си кошничката и пръчката за копане и излезе още преди закуска. Искаше да остане сама, да помисли. Изкатери се на скришната си полянка и взе прашката си, но нещо не и се упражняваше.
„За всичко е виновен Брод“, мислеше си тя. „Защо все се заяжда с мен? Какво толкова съм му направила? Никога не ме е харесвал. Какво толкова като е мъж, откъде накъде мъжете да са по-добри? Хич не ме интересува, че ще става вожд, не е пък чак толкова велик. Дори не е майстор с прашката като Зуг. А пък аз съм вече по-добра от Ворн, май ме бива колкото него. Ворн не уцелва по-често от мен, а навярно и Брод. Нали не уцели, когато се перчеше пред Ворн.“
Ядосано тя взе да мята камъни. Един изтрополи в шубраците, изкарвайки един сънлив таралеж от дупката му. Дребните нощни животинчета рядко се преследваха. „Ама всички вдигнаха голяма врява, като Ворн уби един таралеж“, мислеше си тя. И аз мога, ако искам. Животинчето пъплеше по песъчливия хълм край потока с наежени бодли. Айла постави камък в ухото на кожената си прашка, прицели се и метна камъка. Бавно движещият се таралеж бе лесна мишена и се отърколи на земята.
Айла изтича към животинчето, доволна от себе си. Но когато го докосна, разбра, че таралежът не е мъртъв, а само зашеметен. Усети сърцето му да тупка и забеляза от раната на главата му да сълзи кръв. Първото нещо, което и хрумна, бе да занесе мъничкото животинче в пещерата и да го излекува, както бе сторила със сума ти ранени животни. Вече не бе доволна, чувстваше се ужасно. Защо го направих? Не исках да го раня, мислеше си тя. Не мога да го занеса в пещерата. Иза веднага ще разбере, че е ударено с камък, видяла е толкова животни, убити с прашка.
Детето не откъсваше очи от раненото животно. Стана и ясно, че никога няма да може да ходи на лов. Дори и да убиеше животно, не можеше да го занесе в пещерата. „Какъв е смисълът тогава да се упражнявам с прашка? Щом Креб вече и без това ми е сърдит, какво ли ще стане, ако разбере? Какво ли ще стори Брун? Не ми е позволено дори да пипна оръжие, да не говорим да го използвам. Дали Брун ще ме изгони?“ Страх и чувство за вина обзеха Айла. „Къде ще отида? Не мога да изоставя Иза, Креб и Уба. Кой ще се грижи за мен? Не искам да напускам“, мислеше си тя, избухвайки в сълзи.