Първите леки превалявания от сняг бяха размити от мразовити поройни дъждове, които при все по-ниските температури нощем преминаваха в суграшица и леден дъжд. Сутрин осъмваха с локви, покрити с тънка, чуплива кора лед, които вещаеха още по-големи студове, за да се стоплят отново, когато капризният ветрец повееше от юг и плахото слънце решеше да си каже тежката дума. През целия този нерешителен преход от късна есен към ранна зима, благовъзпитаното женско покорство на Айла не направи засечка. Откликваше на всяка прищявка на Брод, скачаше при всяка негова заръка, скланяше покорно глава, овладяла бе походката си, никога не се смееше, дори не се усмихваше, общо взето не оказваше никаква съпротива, но не и беше леко. И въпреки че с всички сили се противопоставяше, опитваше се да убеди самата себе си, че не е права, налагаше си да бъде още по-хрисима, взе да се дразни от това робство. Отслабна, загуби апетит, бе кротка и смирена дори край огнището на Креб. Дори Уба не можеше да я накара да се усмихне, макар че често вдигаше бебето, още като се върнеше у дома вечер и я държеше на ръце, докато не заспят и двете. Иза се тревожеше за нея и когато след излелия се мразовит дъжд изгря яркото слънце, реши, че е време да даде на Айла малко почивка преди окончателното възцаряване на зимата.
— Айла — рече на висок глас Иза, докато излизаха от пещерата и преди Брод да успее с първата си заръка. — Проверявах церовете си и забелязах, че нямам стебла от картоф за стомашни болки. Лесно ще ги разпознаеш. Храст, покрит с бели плодове, които остават и след като са окапали листата. — Иза забрави да спомене, че разполагаше с множество други церове за болки в стомаха. Брод се нацупи, щом Айла изприпка в пещерата за кошничката си за бране. Но той много добре знаеше, че събирането на магическите билета на Иза е далеч по-важно, отколкото да му се поднесе чаша вода, чай или парче месо, или пък рунтавите кожи, които нарочно бе забравил да увие около краката си като навуща, качулката му, ябълка или пък два камъка от потока да си чупи лешници, защото не му харесвали камъните край пещерата или пък някоя от другите незначителни задачи, които той би и възложил. Когато Айла се показа от входа на пещерата с кошничката си и пръчката за копане, той гордо се отдалечи. Айла се втурна в гората, признателна на Иза за възможността да остане насаме. Оглеждаше се, докато вървеше, но в ума и не бяха снежнобелите плодове на картофа. Движеше се без определена посока и не забеляза кога нозете и я понесоха покрай малък поток към забулените в завеса от водни капчици мъхести водопади. Без да се за мисля, тя се заизкачва по стръмния склон и се озова на високопланинската си полянка над пещерата. Не бе идвала, откак рани таралежа.
Седна на брега близо до поточето и разсеяно захвърля камъчета във водата. Студено бе. Дъждът от предния ден по по-високите места се бе превърнал в лед. Дебела белоснежна покривка застилаше откритите места и ивици покрай отрупаните със сняг дървета. Застиналият въздух бе толкова прозрачен, та чак припламваше от бистрота в хармония с искрящия сняг, отразяващ с неизброимите си милиони микроскопични кристалчета яркото слънце, което в едно толкова синьо небе, изглеждаше едва ли не мораво. Но Айла нямаше очи за спокойната красота на зимната природа. Тя само я подсещаше, че скоро студовете ще прогонят Клана в пещерата и няма да може да се отърве от Брод чак до пролетта. Когато слънцето се вдигна по-високо в небосвода, от клоните изведнъж се посипа сняг и с грохот се стовари на земята.
Дългата, студена зима се задаваше безрадостно с всекидневните гонения на Брод. „Просто не мога да му уйдисам“, помисли си тя. „Каквото и да направя, колкото и да се старая, нищо не помага. Какво още да сторя?“ Случайно погледна към ивица гола пръст и зърна полуизгнила кожа с тук-там останали бодли, единственото останало от таралежа. „Навярно го е намерила някоя хиена“, помисли си тя, „или пък росомах“. С угризения на съвестта се сети за деня, когато го уцели. Изобщо не трябваше да се уча да си служа с прашка, не биваше. Креб ще се ядоса, ами Брод… Брод нямаше да се ядоса, даже ще се радва, ако някога научи. Вече наистина ще има за какво да ме бие. Нямаше ли да му достави огромно удоволствие, ако научеше? Е, добре, той не знае и няма да научи. Изпита известно удоволствие, че е направила нещо, което му даваше основания да я преследва, без той да разбере. Искаше и се да направи нещо, например, да заметне камък с прашката и да си изкара безсилния гняв.