Джуд Деверо
Клариса
ПЪРВА ГЛАВА
Малкото градче Моретон беше оградено с висока каменна стена. Сивите каменни зидове хвърляха дълги сенки върху гъсто струпаните къщи. Улици почти нямаше. Добре утъпкани пътеки свързваха отделните къщи и се събираха в малък площад, над който царуваха устремената към небето църковна кула и величественото, боядисано в бяло кметство. Беше ранно утро и градчето още спеше. Само няколко кучета се бяха разбудили от бледата светлина и се протягаха сънено. След около час десетина размъкнати жени излязоха от къщите си и тръгнаха да вадят вода от градския кладенец. Пред портата застанаха четирима мъже, нарамили брадви, и зачакаха стражите да отворят тежките дъбови крила.
Клариса Блейкит седеше в скромната си, схлупена, свежо варосана къщурка и се вслушваше с всяка фибра на тялото си в скърцането на тежките порти. Когато очакваният шум най-после отзвуча, тя вдигна от пода меките си кожени обувки и се запъти на пръсти към вратата, която за нещастие водеше право в спалнята на баща й. Клариса се бе облякла още няколко часа преди изгрев слънце. Както обикновено, носеше рокля от груба вълна. По изключение, днес не бе разкритикувала ожесточено фигурата си, както правеше всеки ден при обличане. Очевидно беше осъдена да чака още дълго, докато порасне. Кога ли щеше да изглежда като зряла жена, да увеличи малко ръста си или поне да се позакръгли? Не, тя беше вече двадесетгодишна и трябваше най-после да се примири, че ще живее до края на дните си без заветните женски прелести като закръглени хълбоци или пищни гърди. Е, поне не се нуждая от корсет, каза си с въздишка тя.
Клариса хвърли бърз поглед към баща си, за да се увери, че той продължава да спи, преметна през ръката си дългата вълнена пола и прескочи четвъртото стъпало, което скърцаше оглушително.
Щом слезе долу, тя не посмя да отвори капака на прозореца, защото шумът можеше да събуди баща й, а той имаше остра нужда от почивка. Избягна масата, отрупана с документи, мастилница, пера за писане и полуготовото завещание, което трябваше да бъде довършено днес, отиде до отсрещната стена и погледна с копнеж двата инструмента, окачени на куките. Щом си припомни музиката си, всички жални мисли за момичешката й фигура изчезнаха. В главата й вече се оформяше нова мелодия. Нежни, кротки звуци, много подходящи за любовна песен.
— Не можеш ли да решиш? — чу се гласът на баща й от подножието на стълбата. Клариса се втурна към него, прегърна го през кръста и му помогна да отиде до масата. Тъмните кръгове под очите му личаха даже в сумрака на стаята.
— Трябваше да си останеш в леглото. Не е нужно да започваш работа още преди да се е развиделило.
Мъжът улови ръката й, вдигна глава към красивото й лице и се усмихна нежно. Много добре знаеше какво мнение има дъщеря му за фините си черти, за крехката фигура, поради която я оприличаваха с елфите в гората. Той харесваше много леко скосените й виолетови очи, мъничкия нос и красиво извитата малка уста. Достатъчно често беше слушал оплакванията й, но за него всичко в нея беше скъпо и мило.
— Ела тук — подкани я меко той и я бутна към стената. — Избери си инструмента, който подхожда на днешното ти настроение, и се махни от къщата, преди да се появи някой подранил гражданин и да ти проглуши ушите, че непременно му е необходима хубава песен за най-новия наследник.
— Може би е по-добре да остана при теб — пошепна с обич тя и на лицето й се изписа загриженост. От една година насам баща й страдаше от силни болки в сърдечната област.
— Не ставай лоша, Клариса! — проговори предупредително бащата. — Вземи си нещата и изчезвай!
— Разбира се, милорд — отговори тя и го дари с ослепителна усмивка, която разтопи сърцето му. Ъглите на очите й се извиха нагоре, а устата й се оформи в съвършен купидонов лък. С бързо, опитно движение тя откачи от стената дългата цитра със стоманени струни и остави псалтира на мястото му. Обърна се и погледна загрижено баща си.
— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? Днес мога и да не излизам.
Решен да не обръща внимание на думите й, мъжът й подаде принадлежностите, без които не можеше нито един музикант — малък пулт, който се слагаше на скута, мастило, перо и хартия.
— Предпочитам да композираш, вместо да си губиш времето със стар и болен човек като мен. Я почакай, Клариса! — Той я сложи между краката си и бързо сплете косата й на дебела плитка. Дъщеря му имаше разкошна коса, гъста, напълно гладка, а цветът й беше неразгадаем дори за него. Имаше чувството, че някое дете е грабнало четката и е оставило върху главата на дъщеря му всички възможни тонове.
По главата й се редяха кичури от блестящо злато, светло-ленено, плътно кестеновочервено, златночервеникаво, сиво-кафяво и дори — поне така твърдеше Клариса — малко сиво.