— Искам да спя, оставете ме да спя — мънкаше сърдито Рейн, но нямаше сили да се противи.
Клариса тичаше напред-назад, окуражаваше мъжете да го развеждат пред шатрата, наливаше в устата му билковите отвари. След няколко часа той стъпи по-здраво на краката си и се опита да ходи сам. В тялото му вече нямаше никаква храна и Розамунд му нареди да пие с литри чиста вода, надявайки се да изчисти и последната капчица отрова. Рейн се събуди окончателно и запротестира шумно срещу заповедите й.
— Ти си тук? — попита по едно време той и погледна смаяно Клариса. — Не си ме напуснала?
— Трябваше да го направя, но сглупих — изфуча разярено тя. — Пий вода, какво чакаш!
Мина и вторият ден. Надвечер Розамунд най-сетне разреши на пациента си да поспи и двамата с Джослин също се оттеглиха в шатрата си. Макар и изтощена до смърт, Клариса настани мъжа си в леглото, зави го и излезе навън, за да благодари на хората в лагера за помощта им.
— И вие трябва да поспите — отговори мрачен мъжки глас и Клариса позна един от мъжете, които някога я бяха обвинили в кражба. — Не сме спасили единия Аскот, за да загубим сега пък другия.
Тя се усмихна с толкова сърдечна благодарност, че мъжът почервеня и се извърна настрана. Клариса се обърна и се върна с олюляваща се крачка в шатрата си. Рухна до мъжа си и веднага заспа.
Клариса остана при Рейн още една седмица — докато един ден той я залови как люлее в ръцете си бебето на една жена и от очите й се ронят едри сълзи.
— Трябва да се върнеш при Гевин — отсече рязко Рейн.
— Не мога да те оставя сам.
Рейн смръщи чело.
— Ти още ли не си разбрала, че присъствието ти тук не може да измени предначертанията на съдбата? Чатауърт ще погребе брат си и ще плаче на гроба му. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Иди си вкъщи и гледай дъщеря ни.
— Ще отида за малко при Катрин и ще се върна при теб — реши Клариса и очите й засвяткаха радостно. — Ще остана една или две седмици, не повече.
— Аз също няма да издържа дълго без теб, Клариса. Хайде, върви и кажи на Джоан да събира багажа. Само след три дни ще видиш отново нашата Катрин.
Клариса изпита такава благодарност към мъжа си, такава радост, че ще се върне при дъщеричката си, че скочи устремно и се хвърли в обятията му. Целуна го пламенно и започна да го милва. Преди да осъзнаят какво става, двамата вече се търкаляха по дебелия килим и хвърляха дрехите си.
Любиха се с много нежност, после дълго лежаха един до друг. Рейн не се насищаше да гледа щастливите очи на жена си. Той я притисна силно до себе си и заговори дрезгаво:
— Клариса, искам да знаеш колко много означаваше за мен фактът, че остана в гората по време на двубоя с Чатауърт. Все едно признаваш ли го или не, ти имаш високоразвито чувство за чест. Е, може би не за честта, както я разбирам аз, но за някакъв твой вид чест. Ти забрави своята представа за честта, защото ме обичаш. Много ти благодаря. — Той се усмихна и нежно изтри сълзите, които капеха от очите й и мокреха ризата му. — Отиваш да видиш дъщеря ни, защо плачеш?
— Нима ще ме наречеш егоистка, защото искам всичко? Искам ти също да видиш дъщеря ни. Искам всички да живеем заедно.
— И това ще стане, и то скоро. А сега искам да видя усмивката ти. Нима трябва да те запомня с обляно в сълзи лице или с типичната ти усмивка на горски елф?
Клариса се засмя през сълзи и Рейн я целуна по устата.
— Ставай вече, трябва да се приготвиш за тръгване.
Клариса постоянно си повтаряше, че раздялата им ще трае не повече от месец, но дълбоко в сърцето си усещаше, че никога вече няма да види горския лагер на обезправените. Хората около нея очевидно знаеха това и я отрупаха с подаръци.
— За бебето ви — каза един мъж и й подаде красиво изработена дървена играчка. Всички подаръци бяха саморъчно изработени, съвсем обикновени предмети, но Клариса ги приемаше със сълзи на благодарност.
— Вие гледахте бебето ми, докато беше болно — рече трогнато една жена.
— Вие погребахте малката ми дъщеря — каза друга.
Когато дойде времето за сбогуване, Рейн застана тихо зад жена си, сложил ръка на рамото й. В очите му светеше гордост.
— Не се бави много. Върни се при мен — помоли тихо той, целуна я за последен път и я вдигна на седлото.
Клариса потегли към края на гората. На първия завой се обърна за последен път назад и замаха за сбогом на обитателите на лагера, докато фигурите им се скриха зад дърветата.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Цели две седмици Клариса беше безкрайно щастлива и доволна да се занимава с дъщеря си и да измисля приспивни песни за нея и сина на Джудит. Тя пишеше дълги, пламенни писма на Рейн, описваше му прелестите на дъщеря им и товареше пратениците с лекарства за Розамунд. Един от рицарите се върна с вестта, че Бланш била заловена да краде и мъжете я изгонили от лагера. Клариса не изпита очакваната радост, дори се разтревожи от по-нататъшната съдба на „съперницата“ си.