Когато сплете косата й, той свали от закачалката наметката й, завърза я на раменете й и нахлупи качулката над лицето й.
— И не се самозабравяй, защото ще настинеш. Е, тръгвай най-после — подкани я весело той и я обърна към вратата. — Щом се върнеш, искам да чуя нещо особено хубаво!
— Ще направя всичко, за да те зарадвам — обеща засмяно Клариса и излезе навън.
От малката им къща, която се намираше точно до крепостната стена срещу градската порта, Клариса можеше да вижда почти цялата община и сега проследи събуждането на града. Покривите на къщите бяха най-много на половин метър разстояние едни от други, алеята, която минаваше покрай стената, почти не се виждаше. Построени от камъни и тухли, грубо замазани, постройките се редяха една след друга, някои внушителни, като къщата на кмета, други ниски и схлупени, като жилищата на занаятчиите или дома на баща й, градския адвокат. Лек бриз се плъзгаше над покривите и капаците на прозорците потракваха весело.
— Добро утро — извика една жена, която премиташе пред къщата си. — Сигурно работиш над църковната песен за днешната вечерня?
Клариса метна цитрата на рамо и махна приятелски на съседката си.
— И да, и не. Всичко едновременно — отговори весело тя, махна й още веднъж и забърза към градската порта.
След малко обаче трябваше да спре, защото едва не връхлетя право в муцуната на едно муле. Хвърли бърз поглед нагоре и видя, че Джон Торп нарочно й бе препречил пътя.
— Я виж ти, малката Клариса! Няма ли да ме удостоиш поне с една мила дума? — попита ухилено той.
Клариса побърза да се отдръпне от озъбената конска муцуна.
— Клариса! — извика женски глас от другата страна на колата. Мисис Бърбидж опразваше нощните гърнета в общинската кола, на чиято капра седеше Джон Торп. — Ела довечера у нас! Най-малката ми дъщеря страда от разбито сърце. Мислех си, че една нова любовна песен ще я утеши.
— Много добре! — засмя се Джон. — Аз също имам нужда от нова любовна песен. — При тези думи той потърка дръзко задника си, за да напомни на Клариса, че преди два дни го бе ощипала, и се опита да си открадне една целувка.
— За теб, Джон — отговори с медено гласче Клариса, — ще измисля песен, която ще ухае по-приятно от товара в колата ти.
Джон избухна в луд смях и Клариса едва успя да се разбере с мисис Бърбидж, че ще я посети тази вечер след църковната служба.
След като уреди и този въпрос, Клариса се втурна задъхано към портата. Ако останеше още малко в града, хората щяха да я затрупат с молби за нови песни и нямаше да има време да поработи сериозно над музиката си.
— Днес закъсня, Клариса — поздрави я сърдечно стражът. — И не забравяй да напишеш нещо хубаво за болното ми дете! — извика подире й той, но Клариса вече тичаше към овощните градини в полето.
Най-после тя се настани под любимото си ябълково дърво и се засмя облекчено. Отвори малкия си пулт, за да запише колкото се може по-бързо музиката, която чуваше в главата си. Облегна се на стъблото и засвири на цитрата, за да види как звучи мелодията, която не й беше дала да се наспи. Потънала в работата си, заета да свърже стиховете и нотите в красива песен, тя не забелязваше как минаваха часовете. Когато най-после се изправи, за да си поеме дъх, усети, че раменете й са сковани, а пръстите — подути и разранени. Можеше да бъде доволна от себе си — беше написала две песни и един нов псалм за църквата.
Тя се протегна, разкърши ставите си, остави цитрата настрана, опря се на един нисък, гол клон и се загледа към обработените поля, които стигаха чак до заградените пасища на графа.
Не! Сега не биваше да изпада в мрачно настроение. Нямаше да мисли за графа. Той прогони почти всички селяни от околността и завзе имотите им, като увеличи безбожно лихвите. После загради освободената земя и пусна по полето овцете си, които му носеха печалба. Мисли за нещо приятно, заповяда си Клариса и погледна в противоположната посока. А нима имаше нещо по-прекрасно от музиката?
Още като дете в главата й имаше само музика. Докато свещеникът четеше латинската меса с гръмовития си глас, тя нахвърляше в ума си нова песен за момчешкия хор. Когато дойде празникът на жътвата, тя се отдели от множеството, защото отново беше заета с песните, които чуваше само тя. Баща й, овдовял преди много години, едва не полудя, защото трябваше часове наред да търси изгубеното си дете.
Един ден, малко след като навърши десет години, Клариса отиде на кладенеца да извади вода. Точно по това време в града беше пристигнал трубадур. Той седеше на пейката до кладенеца с една млада жена, а на стената беше облегната осиротялата му лютня. Клариса никога не беше държала в ръка музикален инструмент, ала достатъчно често беше гледала другите да свирят и знаеше какво трябва да направи, за да изтръгне от лютнята желаните от нея тонове. Само след минути засвири една от мелодиите, които щъкаха в главата й. Стигна чак до четвъртата песен, преди да забележи, че трубадурът е престанал да флиртува с младата жена и стои безмълвно до нея. Без да говори, той й показа как да дърпа правилно струните, как да слага пръстите си за различните акорди. Болката, която Клариса изпита при врязването на струните в нежните й момичешки пръсти, не беше нищо в сравнение с ликуващата радост, че за първи път можа да чуе музиката, която не й даваше мира.