— Това е номер — отговори сърдито Клариса и Рейн избухна в смях.
— Не е никакъв номер. Искам да вдигнеш меча над главата си с две ръце и да го свалиш право надолу. Ако се справиш добре, ще ме улучиш.
— Не съм в състояние да причиня болка на живо същество, не разбирате ли! Ако пролея кръв…
Лицето му изразяваше непоколебима увереност в умението й да си служи с оръжие.
— Помисли за овцете ми, за селяните, които са обречени на гладна смърт заради моята алчност. Мисли за…
Зарадвана, Клариса вдигна меча над главата си и замахна с все сила, за да разцепи главата му на две, в следващия миг обаче проклетото оръжие потегли ръцете й назад. Тъй като беше отслабена и уморена от необичайното физическо напрежение, тя не успя да задържи меча, макар че се бореше отчаяно с тежкото желязо — и то спечели. Подигравателните искри в очите на Рейн я подлудиха от ярост, но тя стисна здраво зъби и не каза нищо. Заби меча в земята и отново се подпря на дръжката, за да си почине.
— Рядко съм срещал толкова слабо момче. Какво си правил досега?
Клариса го погледна с омраза, но не отговори.
— Вдигни меча над главата си, после го спусни към земята. Това е първото и най-важно упражнение. Ще го повтаряш, докато се върна. Ако забележа, че шикалкавиш, ще удвоя броя на повторенията — заплаши я сърдито Рейн и я остави сама.
Клариса беше решена да му докаже, че може да се справи, и се зае сериозно с упражнението, докато раменете й се схванаха.
— Скоро ще се научиш — проговори някой зад гърба й. Тя се обърна стреснато и позна войника с белега — брата на мъжа, който я доведе тук.
— Отиде ли си брат ти? Исках да му благодаря, макар да не съм много сигурен, че онова, което ме очакваше в града, щеше да бъде по-лошо от този горски лагер.
— Брат ми не чакаше благодарност — отговори остро мъжът. — А на твое място бих продължил да се упражнявам, защото лорд Рейн тъкмо гледа към нас.
Макар че ръцете й трепереха, Клариса продължи да вдига и спуска меча. След известно време Рейн дойде при нея и й показа как да държи меча с изпъната ръка и да го вдига от земята във водоравно положение. Накара я да прави това упражнение не само с дясната, но и с лявата ръка.
Сякаш беше минала цяла вечност, когато лордът взе меча от ръката й и се запъти обратно към лагера. Клариса имаше чувството, че е била подложена на най-жестоки мъчения. Нямаше сили дори да говори.
— Донеси нещо за ядене, Бланш! — извика сърдито Рейн и влезе в шатрата си.
Клариса се отпусна безсилно на ниското столче. Рейн се настани насреща й и се зае да точи оръжието си. Облегнала глава на платнището, Клариса беше почти задрямала, когато Бланш влезе с голяма табла. Носеше им задушено месо и леща, сварена в саламура от сирене, големи парчета черен хляб и горещо вино с подправки.
Клариса вдигна предпазливо дървената лъжица и ръцете й затрепериха силно, сякаш протестираха срещу жестокото отношение към бедното й тяло.
— Много си мек — промърмори с пълна уста Рейн. — Ще минат месеци, докато те направя човек.
Клариса преглътна мълчаливо забележката. Беше убедена, че по-скоро ще умре, отколкото да повтори днешните упражнения. Нахрани се добре, твърде уморена, за да види какво слага в устата си. После се сви в един ъгъл и главата й клюмна. След малко обаче Рейн я сграбчи за рамото и я издърпа да стане.
— Още не се е стъмнило — засмя се той. Очевидно се забавляваше с изтощението й. — Хората в лагера се нуждаят от храна и ние трябва да им я набавим.
— Каква храна? — простена измъчено Клариса. — Остави ги да умрат от глад. Искам да спя!
— Да умрат от глад! — изпухтя презрително мъжът. — Нали ще се избият помежду си за малкото храна, която е останала! Само най-силните ще оцелеят. А ти — продължи той и железните му пръсти се сключиха като клещи около тънката й китка, — ти ще бъдеш убит още в първата минута. Затова ела с мен на лов и дано имаме късмет.
Клариса се освободи от ръката му и въздъхна примирено. Глупак, каза си ядно тя, не можеш ли да видиш, че съм жена! Без да каже нито дума повече, Рейн излезе от шатрата и тя хукна след него. Отидоха в края на лагера, където пасяха конете. Докато вървяха покрай колибите, Клариса видя, че мъжете и жените вечеряха или се бяха натъркаляли по пода и спяха. Всички почиваха — освен тя и Рейн.
— Да се надявам ли, че умееш да яздиш? — попита с едва скривана ирония Рейн.
— Не — пошепна засрамено тя.
— Какво си правил досега? — попита слисано мъжът и поклати глава. — Никога не бях срещал момче, което не умее да язди.
— А аз никога не съм срещал човек, който не знае нищичко за хората, които не принадлежат към неговото съсловие. Сигурно цял живот сте седели на трон, обсипан със скъпоценни камъни, и сте гонили скуката с жестоки битки и препускане по полето…