Докато Рейн гореше в треска, Джослин се опитваше да запази реда в лагера на отлъчените и продължаваше всекидневните упражнения с оръжие, заповядани от Рейн. Опитваше се да им намира и друга работа, защото знаеше, че ако им доскучее, главорезите ще започнат да се избиват помежду си.
— Тези хора не струват и пукната пара — проговори уморено той и седна на пода пред леглото на Рейн. — Защо той се чувства задължен да отговаря за тях? — Той пое с благодарност чинията с топло заешко рагу, която му поднесе Розамунд.
— Рейн уважава всички хора — отговори Розамунд и сведе глава. — Той твърдо вярва, че всички заслужаваме да бъдем спасени.
— Ние? — погледна я въпросително Клариса, която не се отделяше от главата на Рейн. Вече втора нощ спеше на столчето, сложила глава на възглавницата му. — Аз не се поставям на едно стъпало с убийците и крадците.
— А ти, Роуз? — попита меко Джослин. — Какво си сторила ти?
Розамунд не отговори, но когато Джослин обърна глава, го погледна по начин, който накара Клариса да задиша тежко и бързо да заличи шума със смутено покашляне. Розамунд беше влюбена в Джослин. Клариса погледна момъка, после отмести очи към Розамунд и се опита да сравни необикновената им красота. Двамата бяха много подходящи един за друг! Тя знаеше защо Розамунд е дошла да живее в горския лагер — защото хората вярваха, че е белязана от дявола. Но какво търсеше тук Джос?
На следващото утро Клариса се събуди много рано и откри, че най-лошото е минало. Рейн спеше, сложил глава на голата й ръка, и тя усети, че сънят му е много по-спокоен. Приведе се над него и видя как очите му се отвориха, как се огледа в шатрата и накрая прикова поглед в лицето й. Сърцето й заби силно и бузите й пламнаха. Как ли щеше да й припомни любовната нощ?
Само след секунди Рейн отмести очи и тя не разбра дали той помнеше нещо.
— Колко време бях болен?
— Три дни — отговори тя с глас, който идваше от запушено гърло.
— Успяхте ли да запазите реда в лагера? Или онези започнаха да се бият помежду си?
— Те… те са добре. Джослин обикаляше лагера с изваден меч и пазеше мира.
Рейн не каза нищо повече и Клариса изпухтя недоволно. Крайно време беше да заговори за тях двамата, за споделената страст.
Вместо това мъжът се опита да се изправи и Клариса се втурна да му помогне. Той я блъсна настрана, сякаш й се сърдеше за помощта, хвърли завивката, разкъса превръзката на бедрото си и погледна равнодушно раната.
— Заздравява — проговори колебливо Клариса. — Розамунд каза, че раната не е страшна, само треската. Треперехме за живота ви.
Рейн се обърна към нея и я погледна със студени, корави очи. Клариса беше готова да се закълне, че в гърдите му бушуваше гняв.
— Донеси ми нещо за ядене. Мога да изям цял вол. Трябва да си възвърна силите. — Клариса не се помръдна. — Проклятие! — изрева Рейн и стените на шатрата затрепериха. Това избухване отне и последните му сили и ръката му попипа несигурно челото. — Подчинявай се — прибави по-тихо той и се отпусна на възглавницата.
Клариса грабна кофите за вода и се запъти към изхода.
— Донеси ми и горещо вино, момче! — извика подире й, Рейн.
— Момче! — въздъхна Клариса, когато излезе пред шатрата. — Момче!
— Александър? — повика я Джос. — Рейн ли крещеше така?
Тя кимна потиснато.
— Какво ти става? Защо Рейн вдигна такъв шум?
— Откъде да знам защо реве този див вол? — попита раздразнено тя. — Нима едно същество от простия народ може да знае какво става в главата на мъж, който е личен приятел с краля!
Джослин избухна в луд смях и се отдалечи, като си подсвиркваше една не особено прилична песен. Това я ядоса още повече.
— Проклети мъже! — изруга тя и отиде да налее вода от реката. Пусна кофата толкова дълбоко, че загреба пясък и камъни и трябваше да повтори процедурата. После коленичи на брега и от очите й закапаха сълзи. — Момче! — прошепна сърдито тя и се загледа в мътната вода. Толкова малко ли означаваше за него, та той не си спомняше дори че бяха прекарали чудна нощ заедно?
Сигурно му трябват няколко часа, за да си спомни, каза си с надежда тя и се запъти обратно към лагера. Отби се само при Бланш, за да й поръча ядене.
— Вече знам — отговори безсрамно жената. — Той ме повика в шатрата си и трябва да призная, че Рейн Аскот не е загубил нито частица от силата си. — Тя каза тези думи толкова високо, че да ги чуе половината лагер. После демонстративно закопча корсажа на мръсната си риза. — Вече му занесох храна. Много храна.
Клариса вирна брадичка и се върна в шатрата с пълната кофа.