Клариса примираше от страх.
— Ти никога не би направил това, нали, Рейн? — попита плахо тя.
— Грижите на човека се увеличават с възрастта — отговори пренебрежително Рейн. — Кой би могъл да направи армия от тази паплач?
— Това е доказателство, че трябва да останеш в скривалището си. Брат ти пише още, че крал Хенри иска да укроти благородниците и да им докаже кой е най-могъщият човек в страната, за да им внуши никога да не постъпват като теб.
— Гевин се тревожи, че би могъл да загуби богатството си — отговори презрително Рейн. — Брат ми цени земята си по-високо от честта. Забравил е смъртта на сестра ни.
— Нищо не е забравил! — изкрещя разгневено Клариса. — Той съзнава, че трябва да пази интересите на семейството. Нима щеше да бъдеш по-щастлив, ако те беше изпратил на сигурна смърт? Не помниш ли, че наскоро Гевин загуби нероденото си дете, после единствената си сестра, а жената на брат му още не се е появила? Защо искаш да те окуражи да рискуваш живота си за някакво глупаво отмъщение?
— Рискувам живота си, за да отмъстя за сестра си! — изрева той. — Наистина ли очакваш от мен до стоя бездеен след всичко, което ми сториха? Как да обясня на човек от вашето съсловие какво означава рицарска чест?
— Моето съсловие! — изсъска вбесено Клариса. — Да не мислиш, че благодарение на знатния си произход ти си единственият, който има чувства? Една нощ представител на твоето съсловие преряза гърлото на баща ми и изгори къщата ми. И, сякаш това не беше достатъчно, ме обяви за вещица и даде награда за главата ми. Направи го само защото искаше да задоволи похотта си! И ти смееш да застанеш пред мен, говориш ми за отмъщение и ме питаш дали мога да проумея какво значи отмъщение. Аз не мога да напусна тази гора, защото се боя за живота си.
— Но, Клариса… — започна смутено Рейн.
— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Ти с твоето рицарско превъзходство! Подиграваш се на бедните хора, че се тревожат за малкото пари, които са скътали, но какво друго имаме ние? През целия си живот събираме пара по пара и ви даваме голяма част от доходите си, за да живеете в красиви къщи и да се забавлявате, за да имате достатъчно свободно време да се грижите за честта си и да се упражнявате в отмъщение. Ако не знаеш с какво ще се нахраниш довечера, няма да имаш време да мислиш за чест!
— Ти не ме разбираш — проговори мрачно Рейн.
— Разбирам те напълно и ти го знаеш много добре — отговори твърдо тя и напусна шатрата.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Минаха много часове, преди Клариса да се успокои. Не знаеше колко време е седяла сама край реката. Може би имаше право да мрази Рейн, защото той беше от аристокрацията. Между тях бяха издигнати бариери, които никога нямаше да паднат. Всичко, в което вярваше той, според Клариса беше лъжливо и нереално. Тя беше израснала с музиката, но знаеше какво означава тежък физически труд. Тревогата за всекидневния хляб беше техен постоянен спътник. Колко зими бяха гладували и добре, че беше свещеникът, който им носеше храна. Рейн се оплакваше от яденето в лагера, но Клариса никога през живота си не беше получавала толкова много и разнообразна храна.
Когато Панел уби баща й, тя направи всичко, което беше по силите й, за да оцелее. Да оцелее! Тази дума беше непозната за Рейн и могъщите му братя. Война, отмъщение, чест, детските игри на взаимните отвличания — това беше светът на Рейн. Този свят беше затворен за нея.
— Ще позволиш ли да седна до теб? — попита Джослин. — Би ли желала да споделиш мислите си с мен?
Очите й овлажняха.
— Тъкмо си представях как Рейн оре земята. Ако трябваше да оре земята и да обира плодовете на труда си, нямаше да му остане време да мисли за отмъщение. Ако Чатауърт трябваше да кара плуга зад двойка волове, нямаше да му останат сили да отвлече сестрата на Рейн и да я изнасили.
— Не прави хората еднакви — засмя се Джослин. — Точно това иска и крал Хенри. Най-важната цел в живота му е да съсредоточи цялата власт в свои ръце и да не я дели с никого.
— И ти говориш като Рейн — прошепна обвинително тя. — А аз си мислех, че си на моя страна!
Джослин се облегна на скалата и се усмихна.
— Аз не съм на ничия страна. Познавам и двете гледни точки и не съм съгласен нито с бедността на нисшите съсловия, нито с разкоша на богаташите. Разбира се, има и хора, които живеят между двете крайности. Най-много би ми се искало да бъда богат търговец, да купувам и да продавам коприни и да ми порасне дебел корем.
— В Моретон също имаше богати търговци, но не ми изглеждаха щастливи. Постоянно се страхуваха да не загубят парите си.
— Също както Рейн се бои, че може да загуби честта си?